— Аха.
Пренебрежително. Но дори и сега, когато майка му казва „не", Рос усеща около него да витае едно скрито „да".
Всичко се свежда до една-единствена дума, нали, Рос? мисли си той. Една-единствена дума, която винаги е подбуждала към действие теб и твоите колеги, твоите най-добри приятели. Една дума, която ви накара да се запишете в армията, да влезете в бандата, и сега е причина да се забърквате в проблеми три или четири пъти седмично. Една дума, която струва повече от сто хиляди долара на човек.
— Приключение — поклаща глава мама. — Можеш да се разкараш оттук с тъпото си приключение.
Рос кима. Разбира се, че е права. И все пак… Това е думата.
Винаги е била.
Филип я нарича „Пътя".
— Те се нуждаят от нас — казва Рос.
— Кои „те"?
— Америка.
Майка му изсумтява подигравателно и тръсва и двете си ръце на масата, достатъчно силно, за да разтърси пилешките кости в чинията на Рос.
— Америка не се нуждае от теб, синко. Америка се нуждае от психиатър.
— Ние познаваме звуците. Можем да им помогнем, да го открием за тях.
— А след това? Какво ще стане после? Просто ще им го посочите и… presto, ето, сега ни върнете у дома?
Рос не е мислил толкова напред. Това го притеснява за момент — че дори не е помислил за времето след това.
— Ами… да. Нещо подобно.
Майка му отново поклаща глава.
— Това дори не е загадка, Рос. Това е невежество. Не отивай.
— Мамо…
— Не ми харесва. Не отивай.
— Мамо…
Рос се усмихва. Спокойно. Руменината по бузите му изчезва и той поне отчасти заприличва на възрастния мъж, който е.
Приключение.
Дейнс.
И популярността, и уважението, които той и неговите приятели са получили като ветерани и музиканти. Как могат да откажат, когато ще получат толкова много, ако приемат?
— Прочете ли какво е станало с другите два взвода? — пита майка му.
Рос кимва.
— Разбира се.
— Нима?
— Да, прочетох. Всички са се върнали у дома, в безопасност са.
— Не — казва майка му. Бута листа към него и му сочи нещо. — Прочети.
— Мамо, четох го.
— Прочети го отново.
Рос въздъхва и поглежда надолу. Изпитва пристъп на страх, на срам, сякаш ей сега ще види напълно нов параграф, в който ясно пише, че първите два взвода са били осъдени на смърт чрез обесване.
Но майка му не сочи такова нещо.
„Всички членове на предишните взводове са били върнати у дома. Без постигнат резултат, объркани, но в безопасност."
— Това е всичко — казва майка му.
— Не са успели да го открият — свива рамене Рос.
Майка му за пореден път поклаща глава.
— Объркани, Рос. Знаеш ли какво означава това?
— Разбира се.
— Не, не знаеш. „Объркани" не означава просто, че не са решили загадката. Тогава биха написали „неудовлетворени". Ако си объркан, това остава с теб до края на живота ти.
— Мамо…
— Тези хора, те ще се чудят какъв е този звук… до края на живота си.
— Мамо.
— Ще го чуват в съня си. Ще го чуват и когато са будни… когато ходят по улиците.
— Мамо…
— Не го прави, Рос.
Той хваща ръцете й в своите.
— По сто хиляди долара. На всеки.
Майка му става от масата. Взема чинията му, навежда я странично над малката метална кофа за боклук, за да паднат костите в торбата. После слага чинията в мивката.
— Объркани — повтаря майка му на излизане от кухнята. След това тя се появява отново на прага. — Две седмици?
— Две седмици — казва Рос. — Отиваме и се връщаме.
Рут кимва.
— Донеси ми малко пясък.
Дуейн и Лари се запътват към бара. Къде другаде могат да отидат, за да вземат подобно решение? Дуейн сяда на стол с лице към вратата. Винаги го прави, където и да са. Втората световна война е причината за това. Лари няма нищо против. Дуейн седи по същия начин и с лице към тълпата, когато е зад барабаните.
Двамата заемат този ъгъл на бара. Един стар блусар, Суон Матюс, седи сам на другия.
— Филип ще иска да го направи, знаеш го — казва Лари. — Той никога не отказва на нищо.
— Това не означава, че ние трябва да приемем.
— Не, не означава.
Поръчват си „Уайт рашън", коктейла, който пият, когато се опитват да се отпуснат. И двамата съвсем ясно помнят звука на разцепващия се въздух… звука на обгорено пространство, както и образа на една черна налудничава следа зад него.
— Какво мислиш? — пита Лари, макар че вече знае какво си мисли Дуейн.