Дуейн свива рамене.
— Звучи рисковано, това си мисля.
— Как така?
— Другите два взвода. Не ми харесва.
— Не ти харесва, че не са намерили нищо?
Дуейн свива отново рамене, но жестът не е пренебрежителен.
— Да, може би.
Лари обмисля как да изрече това, което му се иска да каже.
— Обзалагам се, че можем да го направим.
— Разбира се, че ще го намерим.
Напитките идват. Лари се умълчава. Отпива. После казва:
— Казваш го така, сякаш със сигурност отиваме.
— Така е.
— Значи мислиш, че ще отидем в пустинята?
Дуейн посочва дискретно към края на бара. После прошепва:
— Погледни Суон. Добре ли го виждаш?
— Да, разбира се.
— Какво би направил той според теб? Мислиш ли, че ще отлети за Африка заради армията?
Лари обмисля въпроса.
— Не, мисля, че не би го направил.
— Защо?
— Не знам, Дуейн. Защото е на сто години?
Дуейн поклаща глава, не. Отпива от своя „руснак".
— Защото е доволен да прави едно и също нещо всеки ден.
— А ти не си ли?
— Били ли сме някога?
Лари кимва. Докато влизаха в бара, си мислеше, че той ще бъде този, който ще убеждава другия. Но Дуейн е обърнал местата. Това му се струва нередно. Поне единият от тях би трябвало да каже, че това е чиста лудост.
— Ние сме авантюристи — казва Дуейн. — Ако не си го разбрал досега, върви при Суон да си проспите деня заедно.
Лари поглежда стария блусар. Къдравата бяла коса на мъжа пада неравномерно по чернокожото му сбръчкано чело. Носи слънчеви очила на закрито. Може би и той гледа в момента към Лари. Това е без значение. Точно сега Лари има нужда да погледне този човек. Има нужда от напомняне колко лесно е да се плъзнеш в края на живота си.
— Някои хора усядат, преди да им е дошло времето — казва Лари. Не му се налага да обяснява какво има предвид. Дуейн го разбира. Двамата говорят на един и същи език.
— Без съмнение.
Двата бивши войници и настоящи колеги си пият питиетата.
Коктейлът „Уайт рашън" трябва да се пие с наслада, да му се отдадеш постепенно. Такива решения се вземат бавно — дори когато всъщност вече са взети.
— Какво ни спира да кажем на другите? — пита Лари. Дуейн свива рамене.
— Нищо. Имаме три часа на разположение.
— Нещо те притеснява.
— Да, нещо ме притеснява.
— В доклада.
— Да, в доклада.
— Какво?
Дуейн се умълчава за миг, преди да бръкне в джоба си. Лари мисли, че барабанистът му ще измъкне сгънатия документ, но вместо това той вади кутия цигари, потупва я, измъква цигара и я запалва.
Вдишва дълбоко. Издишва.
— Защо не е останал?
— Кой?
— Мал.
— Какво искаш да кажеш?
— Не си прочел документа.
— Прочетох го.
— Е, не си ги прочел достатъчно внимателно. Мал е летял и с двата взвода до пустинята, но не е останал за мисията. Защо не го е направил?
Лари отваря уста да отговори. Но после се отказва, повдига чашата си и отпива.
— Имал е различна работа за вършене — казва най-накрая.
— Аха. Виждаш ли Суон?
— Да, Дуейн, виждам го.
— Да. Знаеш ли защо е доволен да бъде просто Суон в Детройт?
Лари се замисля. Понякога Дуейн се държи и говори така. Загадъчно.
Обикновено това води до нещо дълбоко. Но точно сега Лари не иска нищо дълбоко. Иска нещо просто и ясно. Иска Дуейн да каже, че ще изкарат адски много пари, правейки нещо добро.
— Доволен е, защото е уплашен — казва Дуейн накрая.
— Добре. Но какво общо има това с…
Дуейн сграбчва Лари за китката.
— Мал се страхува от този звук. Толкова го е страх, че става по-бял, отколкото майка му го е родила.
Пуска бавно китката на Лари и се обляга отново на стола си.
— Ясно — казва немного уверено Лари. Междувременно си мисли: Аз също съм уплашен.
— Хм… — отвръща Дуейн и отпива от питието си, захапва кубче лед и го натрошава в устата си. — Ето един офицер от армията на САЩ, достатъчно смел, за да нахълта в живота на четирима непознати с джоб, пълен със звуци, но прекалено страхлив, като жалко пиле, за да остане там и да ги изслуша сам, с ушите си.
— Това е армията, Дуейн. Знаеш как работи.
— Сега е по-различно. Видях го в очите му в студиото. Когато ролката започна да се върти. Видях как Мал гледа тези колела, сякаш от тях щеше да излезе най-ужасният му кошмар. Той познава тази лента отвътре навън, всяка частица от нея. Пъхна онези тапи в ушите си тъкмо преди звукът да започне. Той е уплашен, Лари. Страхува се от нещо повече от ново оръжие.
Лари се разсмива.