Щрак. Щайн прави груповата снимка. Лавджой се надига от куфара.
— Господа — плесва с ръце Мал. — Всички на борда.
11
Елън наблюдава от прага. Носи поднос с храна: зеленчуци, хляб, доматена супа, вода. Обядът. Възнамерявала е да влезе, казвайки някаква шегичка, нещо, което да повдигне духа на Филип, да разведри деня му, но когато го вижда, се отказва.
Заради класическата музика е, мисли си тя. От грамофона в главния кабинет, надолу по коридора, след Първа стая. Музиката е успокояваща, разбира се, но Филип, който се възстановява от толкова много наранявания и изпочупени кости, не се нуждае от успокоение.
Нуждае се от тласък.
Елън отстъпва назад от вратата тъкмо когато очите на Филип се извръщат, за да видят кой е в коридора. Тя отнася подноса обратно в кабинета, влиза и го поставя на най-близкото бюро.
Грамофонът е в ъгъла, на ниска бяла масичка. До него има кантонерка с документи, а върху нея — изкуствени цветя в пластмасова ваза.
Доктор Сандс не се вижда никъде. Кабинетът е пуст.
Елън поглежда кутията с плочи на пода.
Бетовен.
Брамс.
Лист.
Моцарт.
В момента свири Дебюси и Елън намира още три плочи с негови произведения.
Но в края на кутията, най-отзад, открива това, което търси.
Рокендрол.
Изборът не е голям, шест-седем албума, но тя все пак се надява, че някои от любимите й неща може да са забутани тук.
Бързият преглед й показва, че, уви, не, няма ги. Но намира нещо, което ще свърши работа.
По пътя с рокендрол.
Надига се и сваля рязко Дебюси от грамофона. Замества го с „Мандо" и „Чили Пепърс", вдига отново подноса с обяда и излиза от кабинета.
Дори само пътят до стаята на Филип й се струва различен, когато зад нея гръмват първите акорди на първата песен.
Не е най-добрата песен, която е чувала, но има енергия, има дух. А ако попитате Елън Джоунс от какво според нея се нуждае Филип Тонка повече, отколкото от лекарства, отговорът е именно това — дух.
Когато влиза отново в стаята му, главата му е обърната към нея.
— Мамка му! — ахва тя и понеже ръцете й са заети, няма как да закрие уста, няма как да прикрие изхвърчалите неволно нецензурни думи.
Филип кимва с глава.
— Ти ли я пусна? — пита той.
— Движиш главата си!
Елън прекосява стаята и поставя подноса на сгъваемата масичка до леглото му.
Това е удивително. Вчера — пръстите, днес — главата. Възможно ли бе да се възстановява толкова бързо?
Присяда до леглото.
— Направи го отново — казва тя. Сякаш има нужда от доказателство. Има нужда от потвърждение, че той движи главата си.
Но Филип не го прави.
— Аз ли съм единственият пациент тук? — пита той. Изразително. Гласът му е по-различен. По-ясен. Но има и нещо друго.
Гневен е.
Защо пита за други пациенти? Той се движи.
— Не — казва тя. — Има и други.
Филип кимва.
Той кимва!
— И какво не е наред с тях?
Какво не е наред с тях? мисли си тя. Какво не ти е наред на теб? Не можеш ли да разбереш, че не би трябвало да си жив и въпреки това… Ето те тук… и задаваш въпроси?
— Различни неща. Много неща. Но…
— Криеш ли нещо от мен?
— Какво?
— Лъжеш ли ме?
— Не… какво… за какво?
— Тук има ли други пациенти?
— Да, Филип. Казах ти, че има.
— Какво не им е наред?
— Филип, не ни е позволено да разкриваме информация…
— Глупости.
— Филип… — ахва Елън. Не е очаквала това.
— Не можеш да кажеш дори на човек като мен? Човек, който не може да стане от леглото си?! Да не сте смахнати всички?
Елън се е сблъскала и преди с враждебни пациенти. Разбира се, че има и такива. Опитва се да открие професионалния си глас. Едва успява.
— Да. Дори и на човек като теб. Заради нараняванията на други хора в това…
— Някой съобщи ли на родителите ми, че съм тук?
Елън не знае отговора.
— Не знам.
— Не знаеш?
— Филип…
— А някой знае ли?
Може да го види, седнал в някой бар, вече на четвърта-пета бира, челото му е също така сбръчкано от разочарование, със същия гняв, кипящ вътре в него. Гневът му е оправдан, разбира го. Но има и нещо друго. Има една особена ярост, каквато бе виждала у зет си, когато той спря да пие.
— Ще разбера, Филип. И това трябва да е достатъчно.