— За кого?
— За теб.
— Не, няма да е достатъчно.
Елън също се ядосва. Не желае да се случва така. Не е сестра от вчера. Но начинът, по който той… след всичко, което бе направила за него. След шестте месеца грижи. Шест месеца дълго шофиране до „Мейси Мърси" и обратно до вкъщи. След всички нощи, в които бе лежала будна, сама, и се бе чудила дали пациентът от Първа стая ще умре утре, молейки се това да не стане.
— Не ми е позволено…
— Чух те. Не ти е позволено. И толкова ли ще ти е трудно да нарушиш едно шибано правило?
Елън се изправя.
— Къде отиваш?
— Ще те оставя сам за известно време…
— Седни!
Сега Елън не се затруднява изобщо да намери професионалния си глас. Тонът на заповедта му, начинът, по който си изкарва яда върху нея, са достатъчни, за да си възвърне хладнокръвието.
Една песен от плочата свършва, друга започва. Разминаването между музиката и настроението в стаята е гигантско.
— Филип Тонка. Имаш пълното право да се сърдиш. Но моята работа е да ти помагам, а не да търпя изблиците ти.
Филип извръща глава и отново е с лице към тавана. Дори и сега движението му вълнува Елън. Двамата мълчат така в продължение на шейсет цъквания на часовника.
— Ти раздвижи главата си — повтаря най-накрая Елън.
Филип кимва.
— Укрепваш все повече. За толкова кратко време.
Когато той проговаря, тя долавя сълзите му.
— Тези рентгенови снимки…
— Да, плашещи са.
Филип въздъхва тежко. Елън вижда, че той се опитва, опитва се да се успокои, опитва се да бъде търпелив, опитва се да приеме това, което му се е случило.
— Има ли музикален инструмент в тази стая? — пита той.
— Да, има. Откъде знаеш?
— Мога да го чуя. Китара ли е?
— Не, пиано.
— Какъв цвят е?
В очите му изплува някакъв спомен. Страх.
— Какво?
— Какъв цвят е пианото? — изкрещява той.
— Божичко, Филип. Дървено е.
— Всички са дървени. Какъв цвят е?
Елън поглежда наляво, към гърба на стаята, докъдето Филип не може да вижда.
— Кафяво дърво. Не е боядисано.
— Покажи ми — казва той. След това добавя нежно, но настоятелно: — Моля…
По-блед е от бялата престилка на Елън.
— Добре — примирява се тя.
Изчезва от зрителното му поле. Филип чува разместване зад себе си. Като ръце, ровещи из чанта. Когато се появява отново, Елън държи малко квадратно огледало.
— Ето… — казва тя, като поставя огледалото до брадичката на Филип и премята ръце над многострадалните му рамене.
Потръпва при контакта с кожата му. Кожа, която е докосвала толкова много пъти. Но сега той е… буден.
Отначало Филип вижда в огледалото само Елън. Луничавият нос. Интелигентните сиви очи. Гарвановочерната коса. Но после тя наклонява огледалцето и той вижда пианото, подпряно до бежовата задна стена на стаята.
Спомня си червено пиано. Лющеща се боя. Музикален инструмент в стая, в която нямаше никаква работа.
Но това пиано е друго. И за първи път през целия ден Филип въздъхва с облекчение.
— Защо е тук?
— В какъв смисъл?
— Защо има пиано в болнична стая?
— Лекарите преди говореха за терапия с музика. Но не направиха кой знае какво, освен да сложат пиана в няколко от стаите. Но все пак е хубаво, че ги има. Понякога свирим на пациентите. Успокояваме ги.
— Почакай — казва Филип, докато Елън отмества огледалото. — Почакай малко.
Тя знае какво иска да види.
Песента, звучаща от кабинета, приключва. Преди да започне следващата, сред тишината на стаята, Елън може да чуе как и двамата дишат.
И двамата са нервни.
Тя поставя огледалото под ъгъл пред лицето му. Филип го вижда за първи път. Обезобразяването. Асиметрията.
— Господи… — прошепва той. Затваря очи.
Елън издърпва огледалото.
Иска да каже нещо, за да го накара да се почувства по-малко… счупен.
— Филип…
Той поглежда към нея, но очите му са празни, далечни. Тя знае, че все още вижда себе си.
— Ще пусна отново плочата — казва тя. — Или пък бих могла да потърся нещо друго.
Прекосява стаята, развълнувана от блъскащите се в нея емоции. Спорът, страхът, тъгата. И почти забравеният триумф от това, че той отново се движи.
— Благодаря — казва Филип.
Елън спира до вратата на стаята.
— За какво?
— За музиката.
В пространството между думите, в паузите между тях, се усеща неловкостта на двама души, които се чувстват зле, задето са се карали.
Благодаря.