— Да. Сред мъглата. Със сигурност сте оборудвани с необходимото осветление, всички нужни машини.
— Примамка — повтаря Рос.
— Във всеки случай — казва Гриър, — източник на звука, ехо на звука или второ ехо… Каквото и да е, ще го намерим.
— Защо си толкова сигурен? — пита Филип.
— Обмисляли ли сте гледната точка на самия звук, редник Тонка? Замисляли ли сте се, че това нещо издава звук повече от година, очевидно по някаква причина?
Филип си спомня разговора си с Марла, преди да тръгне.
Спомня си какво бе мислил, докато се взираше навън през прозореца на апартамента й. Беше се опитвал да намери отговор на същия въпрос.
— Да. Замислял съм се…
— Той знае — казва уверено Гриър, с известно задоволство в гласа. — Знае, че можем да го чуем. И го прави нарочно. Представете си… как стоиш сам в мъглата, на мястото, където океанът се среща с пустинята. Издаваш същия звук в продължение на петнайсет месеца. Защо?
— Защото съм полудял — казва Дуейн.
Гриър се разсмива.
— Може би — казва той. — Но луд или не, ти правиш този звук, защото искаш да бъдеш чут. — Гриър кимва сред тишината, която е предизвикал. Доволен е от ефекта. След това продължава: — Там, където сме се запътили, има нещо, което ни очаква.
Вече е получил пълното им внимание. Млъква за по-драматичен ефект и край тях се чува как самолетът се бори срещу вятъра.
— Даже бих дръзнал да кажа, че сме били поканени.
13
Това е денят, след като Елън показа на Филип как изглежда сега. Денят след тяхната кратка кавга. И най-важното, денят, след като той помръдна свободно главата си.
Доктор Сандс преглежда бележките в кабинета. Елън влиза.
— Добър ден, докторе.
Сандс не реагира. Елън го поглежда и вижда, че той е със слушалки; пред него на масата е включен магнетофон и ролките му се въртят.
Елън сваля палтото си и го слага на закачалката.
Тя забелязва собствения си почерк върху листовете, които лекарят преглежда. Но какво слуша?
Сестра Делорес влиза в кабинета. Тя обикновено работи сутрин, а Елън поема следобедните смени. Не е трудно да се види символиката в това: Делорес с нейната ярка като утринно слънце руса коса, с консервативното поведение, в тон с правилата на компанията, и Елън с тъмната коса и бледото лице, шегуваща се и обменяща закачки с пациентите нощем.
Сандс натиска „стоп". Превърта. Пуска отново.
— Какво е намислил? — пита Елън Делорес. Въпросът е излишен и тя го осъзнава. Дори докторът да бе обяснил на Делорес в най-големи подробности какво прави, колежката й не е човекът, който би могъл да повтори и половината от думите му.
Делорес свива рамене. Взема палтото си от закачалката. Облича го.
Докато тя си тръгва, Елън се опитва да надзърне отново към книжата, които лекарят изучава. Но горната страница вече не е с нейния почерк.
Вижда думите: призрак; Втората световна война. Заградени. Сандс потупва с молив по листа.
Елън си тананика една от любимите си мелодии, песен, която бе изпълнявала на пианото често за Филип през последните шест месеца, но отчаяно иска да знае какво слуша доктор Сандс. Желанието е глупаво, наистина абсурдно. Никога преди не е изпитвала необходимост да шпионира работата на началника си.
Но може би причината е в бързината, с която Филип се възстановява. Елън Джоунс първа би казала, че „Мейси Мърси" си има своите тайни, че носи особен вид загадъчна енергия, но фактът, че Филип вече помръдва пръсти и движи главата си, е прекалено необичаен, за да бъде пренебрегнат.
Дали отговорът на тази мистерия е някъде в ролките, които се въртят в момента? Някаква лесна за обяснение идея, също толкова лесна за пропускане?
Елън вижда потните следи по шарената риза на цветя на лекаря.
Внезапно осъзнава, че не се движи, че просто се взира в гърба му, докато той продължава да седи с лице към магнетофона.
В този момент Сандс се завърта на стола с лице към нея. Ясно е, че досега не е усетил, че тя е в кабинета.
Очите му — отнесени, далечни — се втренчват в нейните.
Елън кимва, взема един клипборд от купчината на дървената маса до себе си и излиза от кабинета.
В коридора все още чува бръмченето на ролките на магнетофона.
Призрак; Втората световна война.
Влиза в Първа стая и вижда, че Филип е заспал. Тихо проверява дали не е прекалено студено, после деликатно поставя длан върху челото му, за да провери за евентуална треска.
Все още си тананика, докато изучава неравните очертания на лицето му.
Дясната му буза е почти с цял пръст по-висока от лявата. Носът му е толкова крив, че изглежда като направен от глина. И въпреки че и двете му очи са затворени, единият му клепач е видимо по-широк от другия.