— Беше още преди да доведем първия взвод. Базисно проучване, както го наричаме, да определим логистиката, преди да изпратим войниците. Планиране на етапите на мисията. — Налага му се да повиши глас; стените на самолета продължават да скърцат. — Не се надявахме да намерим източника на звука. По-скоро търсехме местни жители, някой, който би могъл да знае нещо повече за него от нас.
Мал бе извършвал този полет и преди. Със същия самолет, казва той. Допуснали грешката да слушат звука на борда, вследствие на което малобройният екипаж се разболял, при това тежко. И до края на полета не успели да се оправят от болестта. Повръщали в хартиени пликчета, а когато те се напълнили, почнали да повръщат в качулките на горните си дрехи, в чорапите си, в ръкавите си. Имало един особено страшен момент, когато пилотът се появил при тях, очевидно твърде замаян, за да пилотира.
Щом се приземили, трябвало да отложат планираните задачи с два дни; през това време останали на лагер в близост до самолета, надявайки се, че звукът няма да се разнесе на живо, докато се опитват да се възстановят. За да се предпазят, спали със слушалки, от онези заглушители, които хората носят на пистите, за да пазят ушите си от неспирния рев на двигателите. Но не се чул никакъв звук. Не и лош. И на третия ден се почувствали достатъчно стабилни, за да продължат. Мал казва, че съществувало известно притеснение, когато потеглили; никой не можел да потвърди със сигурност дали ще преодолеят напълно болестта, дали ще се „завърнат" от нея. Обяснява какво означава това. Било трудно да се определи дали болестта ги е напуснала напълно, или вероятно всички те били поне отчасти променени от преживяното и повече никога нямало да усещат нещата по предишния, добър начин.
— Чували сте за ЛСД, господа — казва Мал. Музикантите са чували.
Всички са го пробвали. Лари бе спрян от полицаите на „Удуърд авеню" за шофиране с 10 километра в час. — Опасявахме се от подобен остатъчен ефект. Като пътуване без връщане в реалността.
Филип вижда нещо мъгливо да преминава внезапно в погледа на Мал. Спомен.
Мал и радиоекипът бивакували под крилата на самолета, после напуснали лагера. Разузнаването вече било намерило селище, три колиби, направени от кравешка тор, на осемнайсет километра източно от Атлантическия океан. Членовете на екипа носели маски против пясък и оскъден багаж: магнетофон за запис, фенерчета, допълнителни чифтове обувки, пистолети, както и кат дрехи за преобличане през нощта. Не възнамерявали да остават дълго.
Преводачът на групата, Доран, който бил родом от Намибия, изразил притеснението си дали ще разбере диалекта, който се използвал в района.
— Усетих страх в него — казва Мал. — Което, разбира се, уплаши и мен.
Мал пръв забелязал колибите. Две от тях били в лошо състояние, покривите им били наполовина разрушени. Но в третата, изглежда, имало живот. Американски обувки стояли пред вратата. От миризмата на обитаваната колиба им се доповръщало още повече.
— Казваше се Надул. И от наша гледна точка той бе най-бедното човешко същество, което някога бяхме виждали. Това, което искам да кажа, е, че човекът никога не бе чувал за пари. Не и по начина, по който ние ги познаваме. Бил от голямо семейство, обитателите на другите колиби, и добитъкът, който гледали, бил тяхната валута. Когато го срещнахме, вече нямаше никакви животни и всеки ден ходеше по осем километра до един естествен извор, за да си налее прясна вода и да набере от ядливите растения, които вирееха там. Някога имал и жена. Редували се за ходенето до извора; Надул бил сутрин, а Ка — следобед. Страхували се да оставят дома си без надзор. Когато го попитахме защо са се притеснявали за други хора в район, където на десетки километри разстояние няма жива душа, Надул каза, че той и Ка никога не са сами. Точно така се изрази, макар Доран да ни обясни, че хората тук просто така си говорят, за да кажат, че всъщност никой никога не е сам.
Филип чува движение зад себе си и се обръща. Очите на Лавджой са отворени. Той се взира безизразно в него, със скръстени на гърдите ръце. Ясно се вижда лентата на ръката му. Филип се обръща и поглежда през прозореца.
Пръстите му разсеяно си играят с клавиша от слонова кост на врата му. През стъклото вижда облаци, дебели и пухкави като възглавниците на леглото на родителите му, в които се сгушваше, когато имаше особено лош сън.
— Попитахме Надул за звука и той кимна, сякаш бе очаквал някой да дойде и да го разпитва за него. По-късно Маркъс, един от радиооператорите, коментира промяната в Надул, когато споменахме за това. Сякаш бе побелял, сякаш тъмната му кожа бе изсветляла с няколко нюанса. „Не го ли чувате и сега?", попита ни той. Бяхме изненадани от въпроса му. Маркъс и останалите бързо приготвиха оборудването си. Записвахме, слушахме, но не чухме нищо.