Филип наблюдава как се движат устните на Мал, спомня си момента в апаратната, думите, които не мислеше, че е изрекъл, думите, които Мал въпреки това бе чул. Редник Тонка каза, че това е акорд. Всички ли го чухте по този начин?
— Надул погледна магнетофона, поклати глава и се разсмя. Не бяхме сигурни дали дори знае какво представлява машината, но въртящите се ролки явно му напомняха за нещо, защото той разбираше достатъчно добре какво е това, за да му се подиграва. Изплю някаква дума в посока на магнетофона и Доран ни каза, че според него тя означава „нещо хлъзгаво". Но по-скоро като… измислено създание или идея, които човек не може да задържи. Не може да затвори в клетка. Това бе начинът Надул да каже, че звукът е неуловим. Някои от другите смятаха, че той просто се страхува от уреда и иска да бъде махнат от дома му.
Отвън, през прозореца, облаците са се удвоили, утроили и на Филип му се струва, че пътуват през твърд алабастър, колкото и невъзможно да бе това.
— Попитахме го къде е съпругата му Ка, какво се е случило с Ка. Или бе починала, или го бе напуснала, но и в двата случая разговаряхме с човек, който не притежаваше нищо, и вероятно изпитваше самота, каквато дори не можехме да си представим. Но той заговори с изненадваща ведрост за нея, сякаш темата за жена му бе много по-приятна, отколкото за звука, който според него все още се чуваше, докато стояхме там. Ка, каза ни той, започнала да се оплаква от болки в гърба. Ходенето й до извора ставало все по-трудно, все по-мъчително. Наричала го „бреме" и казвала, че й причинява „силна болка". Нито Надул, нито Ка смятали, че това е заради възрастта или заради отслабнали мускули. Колкото и налудничаво да ни звучеше на нас, те веднага предположили, че някой се е прикрепил на гърба на Ка, някой невидим, който ги наблюдавал и най-накрая бе решил да ги хване напълно. Смятали, че е някакъв вид дух. Надул определено не виждал истински човек, качен на гърба на съпругата му. С помощта на Доран му казахме, че ни е станало зле от звука и може би и Ка е изпитвала същото, но Надул поклати глава и ни каза, не, Ка харесвала звука, бил приятен според нея, дори понякога си тананикала заедно с него. Попитахме го дали е виждал някакви военни, някой, който може да е построил нещо, което да създава такъв звук. Той отново се разсмя. Късо. Рязко. Но не отговори на въпроса ни, просто продължи да разказва за все по-сериозните затруднения на Ка при нейните дневни походи до извора и как най-накрая, един ден, решил сам да направи това пътуване. Ка трябвало да си почива, докато онова нещо… слезе от гърба й.
Пропадане в нова силна турбуленция и Мал се хваща здраво за облегалката на седалката; за миг загубва професионалното си изражение и заприличва на обикновен уплашен цивилен. Пронизителен вой избухва извън самолета и Филип решава, че това е звукът. Сърцето му бие веднъж, два пъти, докато се успокои.
Разсеяно се протяга за питието си, което не е там.
— Надул се страхувал да остави Ка сама, но повече се боял какво ще стане с нея, ако не се храни добре и ако не се грижи за здравето си. В един момент тя му казала, че звукът звучи право в ухото й. Помолила го да го потърси вътре. Чувствата на Ка към звука вече се били променили. Вече не смятала, че е нещо, с което може да си пее. Вярвала, че това е гласът на нещото, прикачило се към нея. Мислела си, че е възможно нещото да я е напуснало, но гласът му е останал вътре в ухото й. Надул не открил нищо, разбира се. Но Ка настоявала. То е вътре, казвала му тя. И не излиза. По това време Ка вече никак не изглеждала добре. Надул трябвало да действа бързо. Той решил, че тя се нуждае от повече храна, отколкото можели да си набавят при ежедневните им походи. Щяло да бъде по-добре да посети най-близкото съседно селище, въпреки че било на ден и половина разстояние. Там можел да говори с някой лечител, да се върне с лек. Така че нарамил меха си от павианска кожа, сбогувал се с нея и я оставил сама в колибата.
Навън облаците се разделят, макар и само за частица от секундата, и на Филип му се струва, че вижда нещо бежово… синьо… Цветовете на пустинята, простираща се до океана.
После небето поглъща за пореден път гледката.
— Шаманът от племето химба не му предложил нищо. Посъветвал го да се преместят. Казал му, че звукът е виновен, че той разболявал хората, карал ги да виждат различни неща. Набул обаче бил инат и си тръгнал от селището с празни ръце.