— Аха — казва тя, стигайки до една плоча. — Ето къде сте.
Подобно на много любители на музиката, Елън не знае имената на всички песни, които харесва, нито на музикантите, които ги изпълняват. Има плочи на популярни изпълнители като Джери Лий Луис, Бъди Холи и Литъл Ричард, и те звучат по радиото непрекъснато. Но Елън харесва по-дълбоки неща, музиката, която слушаш в колата късно нощем, когато се прибираш у дома, след като си хапнал в някоя закусвалня. Музиката, която свирят по баровете. Много често човек не запомня имената на тези музиканти. Много често и Елън не ги помни. Все пак не имената, а музиката е това, което те трогва.
Но има и още: някои от тези по-дълбоки парчета са представени по особено оригинален начин. Без парите на големите звукозаписни компании, които определят кои песни да бъдат пускани по радиото, по-малките изпълнители трябва да бъдат изобретателни. Някои от тях, като музикантите на тази плоча, която току-що избра, използват истинско изкуство за предната корица на обложката. Изящен начин за изписване на заглавието на песента. Ярки цветове за името на групата. Елън разбира, че това е маркетинг, че в него има нещо карнавално, може би дори евтино, но и това й допада. И макар да не я гледа в момента, знае, че бе харесала и снимката на групата на задната корица на обложката. Четири момчета, застанали пред стена от оранжеви тухли на градска аптека.
Елън измъква плочата от обложката и я поставя на грамофона. Слага иглата. На всяка страна има само по една песен, затова ще се наложи след няколко минути да стане, но все пак отива на дивана и се отпуска назад, с обложката в ръце.
Ах, как обича инструменталите Елън Джоунс…
Песента започва. Шумни, тътнещи ударни. Уверен бас. Леко, небрежно пиано. И китарната част…
Елън затваря очи.
Няма нищо в тази песен.
Нито тъга.
Няма възстановяване или влошаване, тайни или мистерии.
Елън се усмихва.
През прозореца на апартамента й, някъде отвън, се чува свистене на гуми и тя поглежда нагоре.
Китарата се извисява сега, но пианото привлича вниманието й.
Какъв цвят е то?!
В момента в съзнанието и в сърцето й няма място за болнични спомени. Поглежда към задната корица на обложката.
— „Бъди тук" — прочита тя. — „Дейнс".
Изправя се бързо. Въпреки че още не го вярва напълно, въпреки че все още се опитва да сглоби цялата картина, докато се взира в снимката, се чувства отново като тийнейджърка, когато бе достатъчно да види снимка на някой свой идол, за да се разпищи.
Изчита набързо текста от задната обложка. Стига до имената на членовете на групата.
Дуейн Ноулс — ударни.
Лари Уокър — бас китара.
Рос Робинсън — китара.
Филип Тонка — клавир.
— Шегуваш се! — ахва тя. — Филип!
Изправя се. Сяда отново. Не може да повярва. „Бъди тук" от „Дейнс". Има тяхна плоча. И е доста изтъркана.
— По дяволите!
Песента стига до своя характерен неравномерен край и Елън я пуска отново.
Струва й се, че трябва да се обади на някого, да сподели това, което се случи.
И така, имам пациент, който бе в кома в продължение на шест месеца, а после се събуди, и аз се притеснявам ужасно за него, и реших да се успокоя, и си пуснах стара любима плоча, и се оказа, че… мамка му… мамка му…
— Мамка му!
Разсмива се, защото няма какво друго да направи. Смее се, прекосява хола и отново отива в кухнята, взема втори тиган и го слага на котлона.
Трябва да се движи.
Връща се до дивана, сяда, заглежда се във въртящата се плоча, прочита името, както се върти. „Дейнс", „Дейнс", „Дейнс"…
— Филип Тонка — казва тя. — Почакай само да ти разкажа за това.
Когато песента идва към своя край за втори път, когато апартаментът притихва, когато дори улицата отвън сякаш си поема дъх, Елън осъзнава, че от другата страна на обложката има снимка. И на снимката са четиримата мъже, написали тази музика.
Тя я е виждала и преди. Знае, че е там.
Обръща обложката.
Не може да прочете името на синьо-бялата табела, но зад тях, през отворената входна врата, един старец, собственикът на дрогерията, се взира към камерата. От четиримата членове на групата чернокожият се отличава най-много. Изпъква на фона на оранжевите тухли. Изглежда уверен, силен войник, ръцете му са скръстени на гърдите, над бледосинята тениска. От дясната му страна дългокос мъж се смее толкова силно, че очите му са притворени почти напълно. От лявата му страна мъжът е по-нисък, с къдрава коса, крива самодоволна усмивка. И вляво от къдрокосия мъж…