— Филип — казва Елън, повдигайки ръка към устата си.
Да каже, че сега изглежда различно, е все едно да се каже, че една бяла къщурка прилича на Белия дом.
— О, Боже мой…
Тъмна коса. Тъмни очи. Полуусмивка, която е толкова мощна и зашеметяваща, колкото е физиката на чернокожия от бандата.
— О, Боже мой…
Филип се е облегнал на оранжевата стена. Едното му рамо е леко повдигнато, а вятърът развява косата му.
Елън си дава сметка, че е изглеждал удивително добре, също като някой от нейните тийнейджърски идоли.
Без да става, без да откъсва очи от снимката, Елън се протяга и пуска песента отначало.
Когато иглата се допира до плочата, тя отново доближава ръка до обложката и докосва симетричното, ненаранено лице на Филип с върховете на пръстите си.
— О, Боже мой…
Когато започва китарната част, Елън изпитва чувството, че е там, с тях („бъди тук"), с „Дейнс", с групата, чието име се върти през рамото й, изписано върху плочата на грамофона, в ритъм с песента, върти се като върху колела, търкалящи се от миналото към бъдещето… или пък в обратната посока.
Невъзможно е да не сравнява начина, по който изглежда Филип сега, с начина, по който е изглеждал тогава. Невъзможно да не забележи безгрижното перчене в позата му, почти арогантната увереност и на четиримата мъже.
Името им продължава да се върти, като че ли се опитва да генерира още инерция, достатъчно завъртане във времето, за да върне този велик момент от миналото им, да възкреси призраците, в които се бяха превърнали и четиримата.
— Филип… — отронва Елън и ентусиазмът й отстъпва място на сълзите. — Много, много съжалявам, Филип.
18
Тъй като Филип не очаква буря, а единствено равна пустиня, от която не се издига нищо, отначало изобщо не забелязва пясъчните колони в далечината.
Когато слиза от стълбичката на самолета, когато кракът му за първи път докосва пясъка на пустинята Намиб, чува Щайн да вика навън и вижда Дуейн припряно да разтоварва по-големите кутии.
Но въпреки хаотичната активност и усещането, че трябва да се разбърза, Филип спира за секунда, поема си дъх и се опитва да попие панорамната красота на Намиб.
Това е най-великолепното нещо, което е виждал.
Силният вятър се долепва до тялото му, притиска се във всяка кост и явно е достатъчно мощен, за да го отблъсне назад и той да се удари в сержант Лавджой, който тепърва слиза по стълбата.
Самолетът каца в мъглата, там, където океанът се среща с пустинята. Мъгливи ленти, подобни на колани, се вият покрай обувките на Филип и около зелените къси ръкави на ризата му.
А в далечината — колони от пясък.
Пилотите се движат бързо, местят оборудването, разтоварват, крещят високо, че трябва да тръгват, че нямат време. Трябва да потеглят.
Преди, казват те. Преди тази буря да ги връхлети.
Филип слуша. Въпреки красотата наоколо е неспокоен.
Все едно иска да открие звука веднага, преди самолетът да е отлетял без тях. Така че Мал и пилотите да трябва да останат, достатъчно дълго, за да успеят да го запишат на лента, достатъчно дълго, за да могат Филип, Лари, Дуейн и Рос да кажат, че е тук, трябва да е тук, открихме го, това е, задачата ни е изпълнена и все пак ще се върнем у дома с вас.
Поглежда към раздвижилия се пясък в далечината. Дали приближава към тях?
— Точно тук — казва Лавджой, давайки указания на пилотите и войниците, и посочва с ботуша си десетина стъпки вляво от Филип.
Това нещо създава музика, така че те изпращат музиканти, бе казал той.
Мисли за музика, казва си Филип. Вие сте тук, защото сте добри в това, което правите. Тук сте, защото страната ви се нуждае от музиканти, нуждае се от вас.
— Редник Тонка.
Филип поглежда и вижда, че фотографът Щайн му подава защитна маска.
— Трябва ли ми наистина?
Толкова е внезапно, толкова връщащо в реалността.
Фотографът вече е сложил своята. Повдига висящия на врата му апарат и се обръща, за да направи снимка.
Стена от пясък се носи изневиделица към тях. Сякаш десетки хиляди африканци са зад нея, бутат я, препречват пътя на войниците и им казват: „Сега ще останете ТУК, не тръгвайте, ТУК, останете ТУК".
Филип си слага защитната маска.
Щрак. Щайн прави снимката.
— Пясъчна буря — казва той. — Мамка му, гигантска е.
Пилотите бързат зад тях.