Филип кимва. Спомня си следите от копита. Повдига ръце, отпуска ръце.
— С дълга и бяла козина — казва той. — Изправена. Обърната настрани.
— И си сигурен, че си я видял в пустинята?
Филип я поглежда право в очите. В съзнанието на Елън прелитат различни мисли и образи: рентгеновите снимки, пукнатините в костите на Филип, снимката му на обложката на грамофонната плоча.
— Големи рога — казва той. — И между тях — парче желязо.
— Какво искаш да кажеш?
— Не съм съвсем сигурен.
— Желязно парче на мястото, където рогата се събират.
— Да. Като… като емблема.
Елън рисува. Поредното нещо, което й се случва за първи път. За първи път неин пациент се събуди след шест месеца кома. За първи път се опасява, че болницата подслушва разговорите им. За първи път рисува за пациент.
За първи път вижда човек да премине от парализирано състояние в сравнително нормално за три минути, колкото е дълга една песен.
— Така ли?
Показва листа на Филип, за да го види.
— Козината й трябва да е по-дълга. До средата на краката. Копитата почти не се виждат. Дълга бяла козина. И желязната пръчка между рогата — също да е по-голяма.
Елън прави промените. Забелязва и промяната във Филип. Сякаш духът му се възстановява със същото темпо, с което се изцелява и тялото му. Той е разговорлив, подвижен, погледът му е все по-бистър и ярък.
— Ето — казва Елън. И си спомня отражението в метронома: Франсин, която му бие инжекциите.
— Добре — кимва той. — Сега можеш ли да оцветиш целия фон в червено?
— Червено — повтаря Елън, вече посягайки към молива.
— Цялото това.
Елън започва отгоре и оцветява в червено страницата.
— Да — казва Филип. Вдига ръка и се протяга колебливо към нея.
Изражението му се променя толкова незабавно, че Елън за малко да издърпа рисунката далече от него. Изведнъж той отново изглежда зле, мисли си тя, напълно пребледнял, сякаш простичката рисунка, която му дава — детинската скица на бяла коза на червен фон — го връща в предишното му състояние.
Ръката му се отпуска на леглото.
В очите му има сълзи.
— Филип, съжалявам. Нека да спрем с това засега. — Опитва се да измисли някаква шега. Опитва се да бъде забавна. — Какво ще кажеш за една скучна радиопиеса?
Очаква той да каже: Не, не, всичко е наред, не, вината не е твоя, просто си спомних нещо…
Вместо това пациентът се взира с влажни очи към мястото, където стената се среща с тавана.
— Филип…
Но той не казва нищо повече.
Елън се изправя. Държи рисунката с една ръка, а с другата оправя измачканата си престилка.
— Нужна ти е малко вода — казва тя. — Ще донеса една чаша.
Той плаче. Мълчаливо. Гледайки към мястото, където стената се среща с тавана.
Когато е на прага, проговаря:
— Изсвири песента ни много добре, също като нас самите.
И гласът му е мокър от сълзите.
Елън иска да му каже, че той й е помогнал също толкова, колкото тя бе помогнала на него. Вместо това просто го поглежда. После тихо го оставя да плаче, да си спомня. Сам.
20
Лари и Рос разполагат магнетофоните Amprex, като копаят с лопати достатъчно дълбоки дупки в пясъка, за да могат рекордерите да бъдат разположени стабилно. Пясъчната буря е кратка и свършва също толкова бързо, колкото започва, но им служи като рязко напомняне колко далече от дома си са.
Чужда топография.
Чужд континент.
Чужда заплаха.
Лагерът е разположен между две отделни чакълести равнини, големи сухи части земя, осеяни с трошливи камънаци. Районът прилича повече на изгорена земя, отколкото на плаж.
В далечината се виждат планински очертания, а дюните между тук и там се вълнуват като океана, край който стои Филип.
Въпреки мъглата слънцето е високо, но Лавджой ги предупреждава, че след свечеряване ще стане студено като в Минесота. Използват брезентови платнища и метални стълбове за палатки; ще спят като каубои от американския Див запад. Друг вид войници.
Гриър е бездънна яма от информация. Сега, докато помага с издигането на лагера, допълва данните от документацията на Мал. Изглежда, знае повече от военните, които са го изпратили тук.
— Пустинята е на възраст между 55 и 80 милиона години. Родното място на абсолютно най-ранните ни предци. Първите известни хора. Това е факт. Мислиш ли, че са си играли в тези вълни, редник Тонка? Обзалагам се, че са го правили. И се обзалагам, че са загубили мнозина от племето си в бури като тази, която ни приветства с „добре дошли".