„Бъди тук".
Непознатата пустош на тъмния океан се е ширнала пред него. Филип поглежда през рамо към Лари, очаквайки да види, че приятелят му го гледа нетърпеливо за поредния камък.
Но Лари се е смъкнал на колене, а на лицето му е изписано болезнено изражение.
Зад него Дуейн и Рос се препъват из пясъка.
Щайн и Гриър.
Филип усеща, че и на него почва да му прилошава. Оглежда се за Лавджой и го вижда — седнал в поза лотос, със затворени очи.
— Хей, Лари — казва Филип, но думите са прекалено лепкави, слепени; отделните букви излизат някак прекалено големи, устните му не могат да се разделят напълно.
Свежда очи — очевидно прекалено бързо, защото му се завива свят — към краката си, раздути под водата, която се пени.
Вижда гъста жълта течност, плаваща над тях, обвиваща се покрай глезените му.
Отстъпва назад по хлъзгавите камънаци и пада, първо по гръб, във водата.
В жълтата течност плуват някакви островчета от храна. Филип разбира, че е повърнал.
Повръща отново.
Поглежда към хоризонта, към ромолящите вълни.
Повръща отново.
Звукът, знае той, е тук.
Но не го чува, не съвсем. Усеща някакво вълнение от нещо по-слабо от звука, може би от пространството, което звукът трябва да измине, за да достигне до ушите му. Представя си живо тази картина, докато се обръща на една страна и потапя глава под повърхността.
Тук долу… звукът е по-различен от горе, на повърхността.
Не че е по-силен, но е… по-ясен.
Тук долу успява да долови отделни ноти, отново онзи акорд, само за момент, преди нотите да се оттеглят, обратно сред гънките на безвремието, обратно сред вълните.
Филип отваря очи.
На десет стъпки от него водата е тъмна. И във водата има още един човек. Червени панталони. Черни ботуши.
Но дали са ботуши? Объркан, зашеметен, на Филип му се струва, че вижда…
Копита.
Трополящи към него сред калта.
Издига се и си поема въздух. Няма никого другиго във водата, никой не се извисява на вълнистия хоризонт, в океана е единствено той.
Потапя се обратно във водата. Поглежда. Не вижда Нищо. Звукът е акорд, не, звукът не е тук.
Обръща се към брега.
Сенки. Ботуши. Движение.
Червено.
Отново изплува на повърхността.
Притиска корема си с една ръка, а с другата сочи към брега, сочи към мястото, където би трябвало да е фигурата, където би трябвало да е тялото, защото го бе видял, бе го видял да излиза от водата.
Гол.
Без червени панталони. Без черни
(копита)
ботуши.
Звукът е по-плътен, по-широк, тежък, сякаш физически е способен да смачка ребрата му.
Струва му се, че отново чува акорда, триада от неестествени, немелодични ноти. Изсвирен от ръка само с три пръста, всеки от които има само една цел; да свири, да натиска тази нота, тези три ноти, три полустъпки, отвратителния звук, творение на полудял музикант; гневно дете, блъскащо с пръсти по точно тези три клавиша, които то знае, че ще накарат майка му да падне на колене, да протегне ръка към него, умолявайки го:
Спри да свириш! Спри да свириш!
СПРИ ДА ИЗДАВАШ ТОЗИ ШИБАН ЗВУК!
Свлечен на колене, с висящ на врата клавиш фа, Филип се порязва на един камък. Изтрива кръвта от дланта си. Появява се още. Изтрива я. Още. Почиства я. Още. Потапя ръката си във водата.
(Какво има във водата, Филип? Ядрено оръжие?)
Когато изважда ръката си, тя изглежда като разделена на две.
В своята лудост, в обърканото си състояние, което може да се сравни само с халюцинация, Филип си мисли, че звукът идва от раната на ръката му.
— Помощ! — развиква се той.
Но думата е гъст мед, пълна лъжица силно лепило.
Потапя ръката си отново.
Поглежда към брега.
Вижда го.
Стои над другите, докато те се гърчат в пясъка. Изпънат като висш офицер.
Червени панталони. Червена куртка. Без риза под нея. Бяла брада, достатъчно дълга, за да докосва рамото на Лари, докато той се опитва да се изправи на колене.
Пространството между Филип и това, което вижда, се вълнува и гъне, сякаш самият звук е видим.
Не вижда чертите на лицето. Не може да повярва на останалото, което вижда.
Вижда копита.
Вижда и рога.
Потрепващото отражение на слънцето между рогата. Метал тук… диамант там…
Филип чувства натиск върху слепоочията си. Примигва с лепкави клепачи, взира се, за да види по-ясно човека (не, всъщност не може да го нарече „човек", не може), приведен над Лавджой. Очите на сержанта са затворени.