„Дейнс". Неговата глутница.
Скърцане на врата, но Филип е отпуснат, в покой, толкова близо до заспиване, балансирайки на границата на съня, деликатен, застинал, за момент поне непоклатим, но този момент е достатъчно дълъг, за да му покаже, че е възможно, че е вярно, че има надежда, че е прокаран нов Път, а може би през цялото време старият си е бил там, и има светлина в края на това, на всичко това, Айова, „Мейси Мърси", него самия, „Дейнс".
Но светлината, която усеща, светлината, която вижда, не е измислена. И Филип отваря очи.
Вратата на стаята му е отворена и това позволява на лъча светлина от коридора да освети плочките в негово дясно. Опитва се да вдигне ръка към лицето си, да изтрие полудрямката от очите си, но усилието е прекалено голямо, болката — прекалено силна, и той отново отпуска ръката си на чаршафа.
В стаята при него има някого.
Отначало, несвикнал със светлината, Филип решава, че е сянка, но когато тъмнината отстъпва, когато детайлите в стаята изплуват сред повърхността на формите, които създават, вижда мъж.
Доктор Сандс стои гол до леглото му.
Филип не проговаря.
Сандс се взира в тялото му и той осъзнава, разбира, че чаршафът му е смъкнат, разкривайки нараняванията му, синините, потрошените кости.
Опитва се да не мърда. Не иска лекарят да знае, че е буден.
Докторът докосва собственото си тяло; подвижни, ловки пръсти минават по симетричните гърди; гладки бели китки, допиращи се до бялата шия и брадичката.
Той се сравнява с мен, казва си Филип. Утвърждава властта си над него.
Филип не проговаря.
Но лекарят го прави.
— Това е здраво тяло — казва той, прокарвайки длани по тялото си, по коремните си мускули. — Не е потрошено. Не е съсипано от лекарства. Виждаш ли, Филип? Виждаш ли разликата?
Гласът е плашещ сред полусенките. Бавният провлачен говор. Урокът, който се опитва да даде. Филип не отговаря.
— Искам да запомниш това, Филип — казва Сандс, прокарвайки ръце от шията до кръста си. — Искам да запомниш кой командва тук.
Дълго се взира в очите му. Тъй като никаква част от Филип не се вижда на оскъдната светлина, той се надява, че лекарят не може да забележи страха му.
Сандс въздъхва. Остава още минута-две, след това напуска стаята също толкова бавно, колкото бе дошъл по коридора.
Вратата се затваря тихо зад него.
Филип остава сам, но образът на лекаря не го напуска.
Трябва да си тръгнеш от това място, мисли си Филип. И думите се размиват, думите са слаби. Нещо лошо ще се случи с теб, ако не го направиш.
Опитва да си спомни виденията за спасяването на „Дейнс", но картината не е ясна. И във всеки сценарий, който си представя, се налага да се върне на това място.
За лекарството.
Не обръща глава към тавана. Въпреки болката, която направо разцъфтява във врата му, се взира към затворената врата, незабележима в тъмното, мисли за лекарството, за възможностите си, за това, което знае, за тайните, да, и за факта, че трябва да се случи едно от следните две неща, едно от тях трябва да победи:
Или Филип ще се излекува достатъчно, за да избяга, или лекарят ще запази властта си върху него до самия край.
22
Елън седи сама в един бар. „Царевичният лабиринт" се намира на по-малко от петдесет километра от „Мейси Мърси", но не й е на път за вкъщи. Не бе възнамерявала да идва, не взе съзнателно решението, но сега, когато е тук, разбира, че няма намерение да ходи другаде.
Питие.
Пространство.
Да помисли.
За Филип и болницата, за рисунката, която бе нарисувала днес за него.
Колко зле е пострадал Филип? Разбира се, наясно е, че костите му са потрошени, и тя е тази, която отбелязва дневния му напредък, как се възстановява… но колко всъщност знае съвременната медицина за нараняванията на главата? На каква част от това, което й казва Филип, може да се вярва? Има безкрайно много литература по въпроса, списания, проучвания, статии, книги; но контузията на черепа е различна от нараняването на невидимия ум вътре в него.
Елън не само се притеснява за Филип, тя се тревожи и че е прекалено очевидна в грижите си за него.
Но защо?
— Уиски с лед — поръчва на барманката. Жената — възрастна фалшива блондинка, се изненадва, сякаш Елън е поръчала единствената напитка, която не е смятала, че ще поиска.
Барът, на който седи Елън, е във формата на голямо дървено L и в другия му край седи жена, с тъмна коса, бледа, като нея самата. И същевременно не е като нея. Тази жена е от редовните посетители. Елън се завърта на стола си и оглежда цялото помещение. Вижда двама мъже в гащеризони, които делят една обща халба, седнали край ниска маса.