Лицето на Франсин.
Изглежда толкова различно тук, мисли си Елън. Писък някъде зад Елън. Вик на пациент.
— О! — ахва Франсин и поглежда покрай Елън. След това към нея. — Съвсем навреме си. Имам нужда от теб.
Зад Франсин Филип е седнал на леглото.
— Как е възможно да прави това? — пита Елън, неспособна да се удържи. Човекът, в чието тяло почти всички кости са потрошени.
— Трябва да помогна на този пациент — казва Франсин. — Ще биеш ли инжекциите на Тонка? Ще го направиш ли вместо мен?
Филип повдига пръсти към вратата. Все така насинени, но вдигнати! Той самият е седнал в леглото. Да, прави го. Елън чувства допира на тавичката на кръста си.
— Елън?
Не, тя не вижда това, не, не е вярно.
Свежда очи. На тавичката има две спринцовки.
— Бий му инжекциите.
Този път Франсин не я моли.
От другия край на стаята Филип се взира в очите на Елън.
— Да — казва Елън.
— И се събуди! Държиш се като пациент.
Елън взема тавичката от Франсин и влиза в стаята. Зад нея вратата се затваря. Сега са само Елън и Филип. Той се усмихва. С тъга? Елън знае, че Филип знае.
Тази тайна, това лечение, не е заради неговото добро.
— Лекарството — казва той.
Споделят кратко мълчание и в това мълчание отеква един въпрос:
Заради това ли е? Заради лекарството?
29
Гриър казва:
— През Гражданската война войниците от Съюза носели униформи с дължина до средата на бедрото. Копчета и пагони са показвали ранга им. Прикрепяли с кафяви колани манерките си и всякакви други необходими вещи. Старшите чинове носели двуредни куртки, пехотинците — едноредни. Често мъжете носели високи до коленете черни кожени ботуши. Шапките им били обикновено кепета от синя вълна.
Вглежда се в лицата край огъня. Апаратурата жужи тихо зад кръга, който членовете на взвода са направили. Както и следите от копита. Или поне в умовете на мъжете все още отекват звуците, които те издават. Гриър продължава:
— Войниците на Конфедерацията носели сиви рединготи, които също стигали до средата на бедрото. Бронзови копчета и пагони на раменете, които показвали ранга им. Сиви вълнени кепета. Повечето от войниците носели кафяви кожени ботуши до коленете.
Дуейн поглежда през рамо към брезента, който се вижда на светлината на огъня. Тъй като тялото под него е много плоско, на пръв поглед изглежда, че брезентът не покрива нищо.
— Е, и? — пита Лари.
Гриър се усмихва, без хумор.
— Тези ботуши — сочи той към брезента, — са истински.
— Истински какво? — пита Филип.
Гриър го гледа в очите. Пламъците танцуват в очилата на историка.
— От миналото, редник.
30
Филип се събужда през нощта в студената пустиня. Би трябвало да е на стража, би трябвало да е буден, не е трябвало да заспива. Насочва фенерчето към истинския часовник на китката си, онзи, който взе от мениджъра на „Спарклърс"; в момента в Детройт е 19:16. Тук е 02:16.
Рос.
Името на приятеля му избухва в съзнанието му като светкавица. Сякаш докато е спал, е пропуснал шанса си да разбере както е станало с него.
Филип сяда и дулото на пистолета му се забива в ребрата му, през одеялото, през джинсовото яке с вълнена яка, което носи. Поглежда надолу, разбира, че пистолетът е насочен към висящия на врата му клавиш от пиано, към фа-то. Премества го.
Макар да знае, че нито едно от оръжията не работи, трябва да го държи до себе си. Дори само присъствието му може да спаси живота му.
Кой знае какво може да се е приближило през нощта до него и да е избягало, защото е видяло оръжието?
Изправя се и осветява лагера с фенерчето си. Никой от останалите членове на групата не бе искал да спират. Дори и за през нощта. Рос е там. Рос е някъде навън. Следите, които са ги довели дотук, продължават по-нататък. Няма как да знаят колко далеч са от това, което ги е оставило. Филип ги оглежда на светлината от лъча на фенерчето си. Вижда, че се сливат в мрака напред.
Проверява другите.
Тук е по-студено, отколкото бе на крайбрежието. Гриър щеше да знае защо.
Гриър е затрупан под неразопакованите дрехи, одеяла и брезент. Повечето от другите също спят по този начин. Само Лавджой използва брезента по правилния начин и е повдигнал платнището така, както някога са го правили американските каубои, спящи около огъня сред огромните, открити прерии.
Филип потрива ръцете си в една в друга. С ръкавици е, но това не помага много.
Вдишва дълбоко и го пронизва болка, струва му се, че студът е пуснал корени в дробовете му. Дъхът му се вижда ясно в снопа светлина от фенера му, когато издиша.