Поглежда към пустинята, към мястото, където следите насочват очите му.
Взводът трябва да спи. Той знае, че не могат да ходят двайсет и четири часа без прекъсване и да се очаква да бъдат подготвени физически и психически. Няма да са полезни за Рос изтощени, изнемощели и проснати мъртви сред дюните.
Филип се замисля за тялото, което бяха намерили.
Исусе.
Поглежда през рамо към мястото, където Лавджой нареди на Гриър да оставят тялото за през нощта, на около двеста метра от временния им лагер. Не го вижда. Дори брезента не може да види. Това е вторият път, когато Лавджой показва ясно, че не желае да е твърде близо до нещото.
Но всъщност реакцията на Гриър, Гриър, който извлече сам тялото на пластмасовата импровизирана шейна, изплаши най-много Филип.
Историкът каза, че мъжът не просто прилича на войник от Гражданската война, а и наистина е такъв.
Филип трябва да се раздвижи малко, защото е прекалено студено, за да стои на едно място. Истински мичиганец, роден и израснал в този град, Филип познава добре зимата, но това е различен вид студ.
Прави две крачки в пясъка и усеща, че върхът на крака му се удря в нещо. Светлината му показва, че е един от кабелите, захранващи апаратурата. Филип и Лари ги бяха разположили на мястото, когато пристигнаха тук. Дуейн, по-неспокоен дори от тях, бе кръстосвал нервно през цялото време.
Генераторът жужи тихо; съвършено произведение на техниката, до последната частица. Филип следва дължината на кабела, стига до първата от двете записващи машини. Навежда се, насочва включеното си фенерче. Червената светлинка на единия Аmрех осветява обувките и панталоните му; напомня му за фигурата, която бе видял на брега.
Червени панталони.
Червено яке.
Копита.
Рога.
Но няма видимо лице. Само трептенето във физическото пространство между него и Филип.
А сега и споменът за него. Съчетано с историите, които секретар Мал им бе разказал на самолета; за Надул, местния човек от Намиб, и Ка, съпругата му, които вярвали, че нещо я наблюдава, нещо се е закачило на гърба й, а после е оставило гласа си в ушите й.
Филип поглежда през рамо. Тихо е. Чуват се само бръмченето на апаратурата и мелодичното дишане на взвода му в далечината.
Увива се по-плътно в якето си, изправя се и отива до другата машина. Между червените светлинки и оскъдното осветление от измервателя на звука той е в пълен мрак.
Втората машина спира да записва; лентата е свършила.
Преди да я извади, я превърта и проверява електромерите. Слушалките са прикрепени, оставени в пясъка, и нито чува, нито вижда някаква промяна в записа; не е пропуснал никакъв звук, докато е спал.
Няма скърцащи стълби.
Звукът, който чу, когато пусна бавно лентата. Звукът, който сега си спомни, че бе отекнал в съня му, докато бе заспал по време на смяната си.
Филип, вечерята е готова!
Спомени. Домът, в който израсна. Уайоминг Стрийт. Детройт. Майка му, която го вика, докато той е в мазето. Очуканото пиано долу. Нямаше място за него никъде другаде в къщата близнак, която семейство Тонка делеше със семейство Берман. Някога Филип се боеше от мазето; гърбът му, опиращ в пещта, сенките, които тя правеше върху циментовата стена, гърбът му, също опрян до мивката, и тази мивка, забулена от онзи розов чаршаф, развяващ се на прозореца, който винаги държаха отворен през лятото, за да излиза миризмата на мазе навън.
Идвам, мамо!
Обикновено, докато станеше време за вечеря, вече бе минал гамите. Толкова бяха скучни тези гами! Без значение колко пъти му повтаряше мисис Рут, че са необходими, че без тях не може, за младия Филип те бяха като тежки вериги.
Сякаш пръстите му бяха принудени да свирят мелодии, които той изобщо не харесваше. Повикването на майка му, което идваше като по часовник винаги по едно и също време, бе сигналът за неговото освобождение, възможност да посвири това, което иска, пък било и само за няколко минути — музиката, която звучеше по високоговорителите в музикалния магазин „Аполо Мюзик", музиката на блусмените.
Но стълбите…
Първото стъпало винаги скърцаше и Филип надаваше ухо в посоката зад себе си, към стъпалата между него и пещта, и овехтелия розов чаршаф, изгубил голяма част от цвета си.
Идвам, мамо!
Щеше да го извика отново, но нямаше да се спусне нагоре; не ставаше от пианото, преди да го достигне — онова дълбоко и опасно място, за което дори децата знаят, онова пълзящо вътре в теб пространство, където се крие способността за изразяване, умението, което расте трудно и дори ръждясва, докато ти самият не решиш да го извадиш навън.