Войникът приближава още повече, навлиза напълно в полезрението на Филип.
Откакто са намерили тялото в пустинята, редник Гриър говори безспирно за униформи. Фокусира се върху Гражданската война. Но не само.
Войниците от Американската война за независимост обикновено са носели син редингот. Триъгълна шапка. Риза с жабо, пъхната в светлокафяви бричове, черни ботуши, стигащи до коленете. Жълт шал, за да предпазва врата от студа.
Това не е Нещото в червено.
Това е войник от Американската война за независимост.
Филип сваля пистолета. Безполезен или не, фасада или не. Този човек е отвъд заплахата. Той е отвъд разумни, разбираеми думи като заплаха.
Американец е, мисли си Филип.
— Как… — започва той, но човекът навежда пушката си към земята. Сочи към другата ръка на Филип.
Към светлината.
Той е по-дребен от Филип. На ръст.
— Кой си ти? — пита най-накрая Филип, думите излизат като барутен дим от устата му във въздуха между тях.
Човекът, войникът, е на по-малко от две крачки от него. Протяга ръка.
— Хей, хей — казва Филип. — Не прави това! Не ме карай да…
Но човекът хваща фенерчето и го приближава към лицето си.
Оглежда го. Втренчва се във Филип.
— Фенер — прошепва мъжът.
Не просто е американец, мисли си Филип. А от първите американци.
— Боже мой — казва той.
Дивак с брадва щеше да го изплаши по-малко, отколкото този човек.
Тази невъзможност.
Този призрак.
Мъжът пуска фенера. Прави крачка назад.
— Чакай — казва Филип и сваля пистолета си. — Чакай малко! Изгубихме приятел! Можеш ли да ни помогнеш да го намерим? Ще ни помогнеш ли?!
Но човекът отстъпва назад, нагоре към дюната.
— Чакай! Помогни ни! Трябва да знаеш нещо! Къде е той? Къде би могъл да бъде?! — Филип пуска пистолета си, повдига ръце. — Няма да те нараня! Искам само да говоря с теб!
Но войникът вече излиза извън полезрението му. Сега е само силует, на върха на дюните. Филип се спуска към него.
— ЧАКАЙ!
Към върха, на върха, осветява ширналите се дюни, сенчестите ями, пясъчните долини, цялата околност.
Няма човек.
Няма войник от Войната за независимост.
Нищо.
Но зад него отново се чува звук, ботуши.
Обръща се.
— Лавджой — казва той, останал без дъх, виждайки само лицето на Смахнатия блондин в края на снопа светлина от фенерчето му.
Бившият генерал чака в основата на дюните. Филип се спуска.
Когато стига до него, Лавджой взема фенерчето от ръката му и осветява отново дюната зад него.
— Лавджой — повтаря Филип.
Лавджой се обръща към него, очертанията на лицето му са потънали в сенките, неразличими.
— И аз го видях — казва той.
— Призрак.
— Не е призрак.
— Тогава какво?
— Не е призрак. Не е и човек. Следа…
После оглежда дюните.
Филип се взира в тялото в краката си. Мисли си за това как войникът бе докоснал фенерчето. Колко материални и физически бяха и двамата.
Следа.
Но следата е само проблясък, само това, което остава, а Филип знае, че и двамата войници, невъзможни и немислими, са по-реални от един отблясък.
Заради времето, заради мястото, те не биха могли да са източник на собствените си звуци.
Но те са ехо.
А ехото не е нито живо, нито мъртво.
31
Филип се събужда в тъмнината. Лоши сънища за Лавджой, изгубен, умиращ от глад в пясъчна килия. Тъй като Елън не му даде лекарството, както бе обещала на Франсин, че ще направи, той изпитва значителна болка. Най-лошата досега.
Нямам му доверие…
Тя му нашепва това и другите си притеснения, докато рисува за него.
Този път бе поискал оръжия. В низходящ хронологичен ред. Започна с облака във формата на гъба (който според Филип приличал на гигантски юмрук, стоварващ се върху земята) и стигна до ръчно оръдие, най-ранното известно огнестрелно оръжие на планетата.
Филип не поиска лекарството. И докато по-рано можеше да оправдае това като основателно, защото искаше да определи параметрите на лекарството, какво прави и какво не прави то, сега лошото дойде и това му се струва като чиста лудост.
В стаята има шест фигури. Шест силуета го наблюдават как се събужда.
Докато осъзнава постепенно това, разбира и че отново е в предишната си стая, че някой го е пренесъл с леглото на колелца от Рехабилитацията.