Но не са били тези мъже. Тези мъже са от чичковците паричковци. Тези мъже са военни.
И от привилегията в очите им, от небрежната елегантност на дрехите им, от бучките лед в чашите им, Филип разбира, че те идват от сенките на военния свят, който той никога няма да успее да види, защото никога няма да се изкачи достатъчно високо, та да погледне към него.
Но болката е по-плашеща от посетителите.
Американец от азиатски произход снижава лицето си само на сантиметри от него. Панталоните му в каки цвят и жълтата строга риза напомнят повече за кънтри клубове в провинцията, отколкото за армията. Но не могат така лесно да заблудят Филип.
— Събуди се! — казва човекът. Трепкаща, пиянска усмивка изплува като перки на риба, надигаща се от дълбоките води.
Наклонява напитката си над леглото и се преструва, че ще я разлее.
Филип не може да направи нищо, за да го спре.
Над рамото на азиатеца се появява сребриста ниско подстригана коса, а след това и гладко избръснато лице под нея. Лицето е сериозно и този човек също е облечен подобаващо; неговата риза и каки панталони подсказват, че е с по-висок ранг дори от генерал. „Президентско ниво" са думите, за които си мисли Филип. Но мислите му са деформирани, изкривени от парализиращата болка.
И тя се усилва.
— О, да — намесва се един глас. — Изгрей и после залязвай, ако искаш, като слънцето. Като всички нас.
Това е доктор Сандс.
Азиатецът е много пиян. Филип е виждал същото изражение в стотици барове, на стотици концерти.
Движение покрай прозореца и той забелязва трети човек, русокос, с остри, ръбати черти на лицето. Очите му блестят с нощта, сякаш е влязъл през прозореца.
Филип се опитва да повдигне дясната си ръка, но не може. Не може дори да помръдне пръстите.
Вече мисли за спринцовките като за алкохол, онези, които бяха останали в Отделението по рехабилитация.
Азиатецът се заклатушква към вратата на стаята, до която стоят двама мъже, облечени като Скот Малоун, човека от правителството, който бе дошъл да разпитва Филип заедно с художника.
— Внимавайте с питието си, мистър Серино — казва един от тях. Усмихва се, но това не е весела усмивка. Филип е виждал същото изражение на паркингите за употребявани коли, в универсалните магазини, в „Мейсис"; мъжете в тази стая може и да пият, но са тук по работа.
— Напредък — казва Сандс. В очите му има циментирана гордост; Филип си представя камионите, които са изливали този цимент.
Докторът отива до шкафа, сгъва някакъв бял плат. Филип разпознава собствената си болнична нощница.
— Гол — казва той с простенващ агонизиращ глас. Стаята избухва удивено.
— Той говори! — ахва азиатецът.
— Да — отвръща доктор Сандс. — Като всички нас.
Филип е гол.
Изложен.
Разкрит.
Азиатецът потупва мъжа с тъмното непромокаемо яке по гърба. Посочва към корема на Филип с питието си, което се разлива от чашата.
— Внимавайте — казва вторият мъж от правителството.
Сякаш, макар може би да е забавно да си разсипваш питието върху пациент, който не може да се движи, този пациент специално е ценен.
Човекът с якето приближава към леглото.
Навежда се напред. Филип надушва скоч. Но този мъж не е толкова небрежен с чашата си.
От кабинета се чува музика. Спокойна музика. Островна музика.
— Подобрение — казва Сандс, уверено поемайки централната роля. — Човек се събужда и открива, че е претърпял ужасна травма, че е пострадало цялото му тяло. По-малко от две седмици по-късно същият този човек може да напусне болницата, където е излекуван.
— Напълно готов ли е? — пита мъжът до прозореца.
Сандс поклаща глава: не.
Филип простенва. Защото трябва да го направи. Защото чувства, че изтръгват ноктите му.
Сандс поглежда през рамо. Филип разпознава разочарованието и тревогата в очите му.
И знае защо.
Пациентът не трябва да стене. Той трябва да прави набирания, лицеви опори и да надмине по-младото си аз, човека, който е бил преди травмата си.
— Почти — казва Сандс. Гласът му е изпълнен с несигурност.
— Покажете ни — подканва го мъжът с тъмното яке.
Сандс не губи време.
— Седни, Филип.
А Филип разбира, вижда съвсем ясно, че сега, ето този момент, трябва да е триумфът на доктора. Но не може да седне.
— Филип. Седни.
Смущение. За доктор Сандс. Наближава. Филип го усеща как настъпва към него.
И какво ще направи човек като Сандс? Ще го унижи пред приятелчетата му от училище?
Азиатецът се спуска към леглото. Протяга се със свободната си ръка и допира мокър пръст до устните на Филип, след което му прави бъра-бъра.