При поредното завъртане Филип се отдава на облекчението, което е голямо, твърде голямо, мрак без видими предмети, които могат да го спрат.
32
Гриър говори за призраци. Стари и по-нови, и такива, които предстои да се влеят сред света на духовете, включително според Филип и техния собствен взвод: бъдещите призраци; мъже, които могат да бъдат намерени в тази пустиня, върху тези дюни, след сто години, век по-късно; вкамененото тяло на Лари Уокър в пясъка, Филип Тонка, спускащ се по дюната, с архаично оръжие в ръка, по-заинтригуван от светлинния източник на тогавашния съвременен човек, отколкото от по-модерното оръжие, което той е овладял. И докато Гриър говори (Гражданската война, Войната за независимост, това не е съвпадение, момчета, това е истинската причина да сме тук; свързано е със звука), Филип неспокойно си мисли за дома, вече знаейки, че сто хиляди долара не са достатъчни и никога не са били.
Домът, „Страната на чудесата", „Дейнс", Пътят…
— Отпечатъци — казва Гриър, натъртвайки на думата. — Остатъчни емоции и преживявания. Циклично повтарящо се минало. Но обикновено отпечатъците не взаимодействат с настоящето; те са енергия, заседнала на едно и също място, повтаряща се отново и отново. Това е цикълът. Но човекът, когото Филип е видял, е докоснал фенерчето и това е важно. А имаме и тялото.
Гриър посочва с пръст над рамото си, към основата на дюните, където все още лежи, превит и скрит от слънцето, мъжът с ботушите от Гражданската война.
— Друг отпечатък.
— Като ехо — казва Лари, затягайки зелената риза, завързана около главата му.
— Да — отвръща Гриър, облекчен, че някой е направил връзка между звука и духа.
Филип поглежда към небето. Не може да си представи самолетът да се връща. Не вижда как това би могло да се случи.
Раницата му, оставена до краката му в пясъка, започва да се тресе.
— Хей — казва той. — Хора…
Първата му мисъл е: Танкове. Прекосяват пустинята.
Но звукът ги връхлита, преди мисълта да се оформи напълно в главата му.
Този път той идва като лъч, мощна сила, достатъчна, за да разтресе ролките, да разклати ботушите на войниците. Да, чуват го, но има и нещо, което виждат с очите си; вълнообразно, на около три метра, преминава над главите им и изчезва между дюните в далечината.
Заглъхва толкова бързо, колкото е дошъл.
Времето не е достатъчно, за да им прилошее. Не е достатъчно, за да го проучат.
— Исусе… — ахва Дуейн. — Това ще ни убие, нали?
Но Филип мисли за нещо съвсем различно.
Загледан в небето, също като другите, събирайки сили за евентуална повторна, още по-страховита среща с Нещото, той се приближава до Гриър.
— Възможно ли е звукова вълна да разтърси отпечатъка? Да го върне… към живот?
Гриър се усмихва с пренебрежение към идеята; после усмивката му изчезва.
— Какво искаш да кажеш, Тонка?
— Честота… която разчупва модела, цикъла, веригата на духовната матрица. Освобождава призраците, които я населяват.
Гриър мълчи известно време.
— Ако това е възможно, защо да спира само с блуждаещите призраци?
— Какво искаш да кажеш?
— Ако звукът е в състояние да наруши такива модели… защо да не го прави и с по-големи?
Филип иска да го пита какво има предвид, но Гриър няма нужда от подканване.
— Като историята. Историята, която се повтаря, нали знаеш? Ако сме достатъчно луди да повярваме, че звукът може да освободи обикновените призраци, редник Тонка, защо да не освободи и символичните?
Лавджой се провиква от дюната.
— Обясни ми по-простичко, Гриър — казва Филип.
— Ако сме способни да повярваме, че призраците могат да излязат от границите на своето измерение, защо да не може и човек? Защо този звук да не сложи край на войните? Не виждаш ли? Това не е оръжие, Тонка. А… точно обратното.
Време е да продължат. Да последват отпечатъците от копита в пясъка.
Те са невъоръжени. Те са уплашени.
Те са решени да продължат.
— Не забравяй тази теория — казва Гриър на Филип.
— Наистина ли вярваш в това?
— От всички научни теории, които воюваха във въображението ми, никоя не ми се е струвала толкова реална, колкото тази. И все пак… копитата… козата…