Но все още си личат.
Никой не говори за „призрака", който Филип бе видял, защото никой не се чувства в безопасност. Рос липсва, да, но появата на тези невъзможни войници е също толкова ужасяваща, сякаш те чертаят пътя на копитата или пък самите следи умишлено водят взвода в този безумен лабиринт.
Или като къща на духовете от някой лунапарк, мисли си Филип. Като Къщата на ужасите от остров Макинак. Само дето тук сме на открито.
Дори щракането на апарата на Щайн звучи по-малко уверено. Сякаш има по-малък шанс някой друг да види снимките, които прави.
С всяка изминала минута другите музиканти се чувстват по-отговорни за Рос. И тялото, което Гриър влачи, човешкият Пикасо, не вещае нищо добро за съдбата на приятеля им.
Дуейн не е говорил от повече от три километра. А когато го прави, е само за да измърмори думата „самолет", сякаш се нуждае от непрестанно напомняне, че преживяването им има планирана крайна точка.
Гриър се справя със страха си с говорене.
— Някога чували ли сте за гробище 117?
Завързал е зелената си риза на главата си, за да попива потта.
Никой не отговаря; знаят, че Гриър ще им каже така или иначе.
Горещината е жестока. Зла, казва Лари.
— Казват, че са три гробища в едно — продължава Гриър. — Близо до северната граница на Судан. На север от нас. Но близо.
Много по-близо от дома.
— Откъде знаеш за това? — пита Лари.
— Защото чета, Лари. Чета списания. Интересувам се от такива неща. Две от гробищата са от една и съща страна на река Нил, а третото — от другата, сякаш някога бреговете на реката са били смятани за най-подходящо място за погребение. — Гриър говори така, като че ли се наслаждава на идеята за костите и кръвта, за разкопаването на телата и… — Праисторическа война. Казват, че е било нещо такова. Намерили са петдесет и девет тела. Повечето от тях — на около деветнайсет години. Както и много жени и деца.
— Звучи ми като всяко друго гробище — казва Лари. Гриър поклаща глава.
— Остриета на стрели, копия. Слушайте, всеки един е бил ранен по един и същи начин. Всеки от откритите трупове. Все още ли ти звучи като кварталното гробище в Детройт, Лари?
— Какво искаш да кажеш? — пита Филип. Дуейн измърморва нещо.
Филип си представя как приятелят му пуска апаратурата и удушава Гриър. Но може би Дуейн не е просто раздразнителен. Страхът прави такива неща с хората.
Гриър намества въжето около корема си; брезентът, който се влачи зад него, издава постоянен плъзгащ се звук.
— Тези тела са близо на четиринайсет хиляди години, Тонка.
Четиринайсет хиляди! Човек би си помислил, че за толкова време биха намерили покой, нали?
Разсмива се кратко, но искрено, ударно, само една сричка, която отеква напред като ехо.
Звучи донякъде като пуснат нарочно забавен запис от лента.
Филип си мисли за последния си разговор с Гриър. Звук, който може да наруши съществуващия модел на историята. Може да пробуди остатъчни духове. Пустинята Намиб е идеалният домакин за подобно нещо. Най-старата пустиня в света. Най-старите известни хора. Първото гробище.
Първата война.
Война и невойна?
Дали звукът по някакъв начин е способен и на двете? Дали е способен да призове войниците от миналите войни, от всички войни, като същевременно ги обезвреди и направи оръжията им напълно безполезни?
Защо? Как? И има ли някакво значение, след като Рос липсва?
— Лавджой — казва Дуейн.
Пред тях Лавджой се е отпуснал на колене в пясъка.
Дуейн се затичва към него, бързо, като полудял, и Филип разбира, че неговият барабанист смята, че бившият генерал е открил доказателства за Рос.
После всички се затичват. Лари вика името на Рос. Сякаш малкият тъмен предмет в краката на Лавджой може по някакъв начин да е техният приятел.
Докато Щайн ги настигне, подготвил полароида, останалите вече са го видели.
Но Гриър е този, който не успява да се удържи, хваща го и го вдига, за да го огледа по-добре.
— Исусе… — произнася той с нещо като благоговение. Това е метална тръба, с дължината на ръката на Филип. Гриър не развързва въжето, което прикрепва тялото към него, въпреки че то го дърпа и въжето се впива в корема му. Не изтрива потта, стичаща се от вързаната на главата му риза. Но почиства очилата си.
— Това е ръчно оръдие — казва Гриър и го държи внимателно с двете си ръце, почти само с пръстите. От начина, по който го казва, личи, че иска другите да осъзнаят значението на това откритие. Но ако някой изобщо го прави, това е единствено Лавджой. — Първото огнестрелно оръжие, господа. Азиатско. Съвсем буквално това си е оръдие, използвано с ръка. Поставяте барута в този край и шрапнела тук, и когато го запалите… — Устните му се изкривяват в усмивка.