Щайн снима.
— Това е абсолютно невъзможно — завършва Гриър.
— Реликва — казва Лари.
Гриър разтърсва силно глава.
— Абсолютно ново е. Сякаш е направено вчера. Днес. — Потрива ръце. — Абсолютно невъзможно!
— На колко години е? — пита Щайн.
Гриър се разсмива.
— Как ти звучи тринайсети век, редник? Не е проблем, че няма маркировка, пак би било антропологичната находка на годината. Но не е… не е толкова… остаряло на външен вид.
— Запазете го — казва Лавджой. Но не е необходимо. Гриър вече е отворил раницата си и вади кърпа, за да го увие.
Филип поглежда към брезента зад гърба на Гриър и си спомня вълнението на историка от това, което той нарече „автентични ботуши" от Гражданската война. И бе добавил: „Гарантирам за автентичността, господа".
Поглежда и към ръчното оръдие.
Заключението идва от само себе си. Толкова е сигурен, както когато знае, че бандата е изсвирила точната фраза:
Звукът не е оръжие. Той е точно обратното.
Но какво е обратното на оръжието?
Лавджой вече е продължил напред. Русата му коса е прозрачна под лъчите на садистичното слънце.
Филип пуска раницата си в пясъка и съблича тениската си.
Избърсва лицето си с нея, след което я обвива около главата си. Отпива от манерката си. Когато отново вдига глава, Лавджой се скрива зад ръба на дюната, спускайки се надолу като с ескалатор.
Или като по стълби.
35
Елън е на дивана в хола си и прелиства рисунките, които е направила за Филип. Поставени една до друга, те приличат на детски научнофантастичен сън. Еволюция на оръжията от дървените копия до атомните бомби. Човекът в униформа от Войната за независимост. Ръчното оръдие.
Черната дупка в пустинята.
Елън не е имала спокойна минута, откакто е напуснала „Мейси Мърси".
Чува странни звуци — извън апартамента и в него. Живее сама, свикнала е да живее сама, свикнала е с пуканията и стоновете на сградата, със съседското куче, което рови из боклука, с буботенето на двигателя от минаваща кола в далечината. Но през двата дни, след като я уволниха, почва да чува нови звуци.
Стъпки? Някъде отвън? Скърцането на стъклото на прозореца в хола й? Сякаш носът на някой непознат е притиснат до него?
Повдига рисунката на войника върху пясъчната дюна под светлината на лампите. Разбърква останалите листове.
Най-много я притеснява рисунката с черната дупка. За Филип тя никога не бе достатъчно тъмна. Наложи й се да направи десет слоя черно с молива.
Прибира косата си зад ушите си, оставя рисунките на дивана, изправя се. Минава по покрития с килим коридор до спалнята в края му, където куфарът й вече е отворен на леглото, почти пълен. Веднъж днес вече бе спряла по средата на приготвянето на багажа си. Но сега е готова да започне отново.
Прекосява стаята и отива до нощното шкафче, вдига телефона и се обажда на приятелката си Патриша в Калифорния.
— Да, моля?
— Пати, Елън е.
— О… Здрасти. Колко е часът при вас, Елън?
— Три сутринта.
— Какво? Добре ли си?
— Трябва да остана някъде, Пати. Напускам Айова.
— Кога?
— Тръгвам веднага.
Колебание. Мълчание. Ако Пати просто й каже, че може да дойде у тях, да го направи да звучи нормално, сякаш е съвсем естествено да напуснеш живота си в три сутринта, Елън ще се успокои, ще започне да възприема действията си като правилни, като нещо нормално. Но Пати не го прави.
— Елън. Какво има? Очевидно нещо не е наред.
Патриша има деца. Елън знае, че тя сега мисли за тях.
— Не, няма проблем — казва Елън. — Просто трябва… да си тръгна оттук.
Патриша се колебае. Елън чува пукането в слушалката. Звучи така, сякаш има „бръмбари".
— Елън, съжалявам, но ти знаеш… Нямаме много място в къщата. Но ако дойдеш в Калифорния…
Елън затваря.
Чува някого в коридора пред спалнята.
Отдалечава се от телефона, минава безшумно по килима. Телефонът не звънва; разбира се, че няма да звънне. Патриша вероятно е щастлива, че разговорът им е приключил; няма да се обади. Елън стига до вратата на спалнята и я отваря с рязко движение.
Тъмнина.
Изгаси ли лампата? Не си спомня.
Гаси осветлението в спалнята.
Сега е тъмно навсякъде.
Заслушва се. Тишина. Слуша. Не се движи. Мисли си за Филип, който й казва да добави още един слой към черната дупка, казва й, че още не е достатъчно тъмно.