— Влизай, приятелю. Няма да съжаляваш.
С усмивка на лице Филип го прави. Дуейн се провиква зад него, после гласът му заглъхва, а Филип скача.
После гласът на Дуейн се разнася като от небето, високо горе, а Филип разбира, че той самият не предизвиква никакъв плясък, не усеща водата, когато се хвърля в нея.
Диамантени мини, беше казал Гриър. Някои слизат километри надолу в земята.
И светът става мрачен, прекалено замъглен, докато думите „мираж" и „фантазия" политат, изстреляни като от оръдие в ума на Филип, а собственият му писък продължава да отеква и ехото се чува толкова дълго, че той не може да определи къде е дъното, кога ще се удари в него. И просто пропада, пропада в пустинната дупка… дупка, черна като халюцинация.
37
Делорес и Елън седят от двете страни на оранжева пластмасова маса в ъгловото сепаре. То е срещу прозореца и ранната слънчева светлина навлиза през стъклото, оформяйки сенки по менюто с дневните промоции. Елън, която е с лице срещу тълпата в денонощния ресторант, оглежда мястото, непрекъснато, между всяко изречение. Делорес, седнала с лице срещу нея и няколкото други сепарета, разположени по съседната стена, се оглежда много по-рядко, но все пак се оглежда.
Засега са сами. Или, както казва Делорес, без присъствието на „Мърси".
— Скоро трябва да тръгваш за работа — казва Елън.
Делорес кимва. Торбичките под очите й не съвпадат с блясъка в тях. Бе дошла в къщата на Елън, защото го бе поискала.
Облекчението, което изпитва, когато говори за болницата, е голямо. И все пак Делорес е консервативна, Елън го знае, и сега да я слуша как й споделя тези тайни, е все едно да слуша за първи път дете да си признава, че е излъгало.
— Ще стигна навреме — казва Делорес. Не поглежда часовника си. — Искам да разбереш, че съм там само за едно. Това е единствената ми роля в цялата тази история, само това.
— Ще го убият ли? — пита я Елън.
— Могат да го направят — казва Делорес и свежда глава, признавайки, че е част от това, доброволно или не, но вече е изцапала ръцете си; тя е служител в болница, която може съзнателно да убие един от пациентите си.
— Те ускоряват изкуствено лечението му — казва Елън. — Не е нужно да си с медицинско образование, за да го забележиш.
Делорес разказва на Елън за шестте инжекции, направени от Сандс.
Елън вижда червено. Вижда се как пътува до болницата. Вижда се как убива.
— Какво правят, Делорес?
— Точно това, което ти каза; бързат.
— Защо?
Делорес стиска ръцете си здраво. Трудно й е.
— Знаеш ли какво се е случило с него в Африка, Елън?
— Знам, колкото и ти.
— Така ли?
— Какво му се е случило в Африка, Делорес?
— Филип е бил част от мисия, изпратена да търси…
— Това го знам.
— Е, те са го намерили.
Елън се обляга назад, мисли за рисунките.
— И какво?
— И следователно Филип трябва да знае къде е.
Двете поглеждат през прозореца, когато един камион влиза в паркинга.
Чакат да видят кой ще излезе. Възрастен здравеняк в работно облекло излиза от шофьорската кабина, поглежда към табелата на ресторанта, пресича паркинга.
— Смятат, че това е оръжие, Елън. Нещо по-лошо от ядрената бомба.
Елън си спомня шестте месеца на Филип преди събуждането му. Натъртванията. Костите. Как никога няма да изглежда както преди.
— Какво може да е по-лошо от ядрена бомба?
— Не знам. Но съм сигурна, че е имало време, когато хората са задавали същия въпрос за пушките.
Пауза. Удар на сърцата им.
— Това ли го е наранило? Това, което са открили… каквото и да е то?
— Това би трябвало да е.
— Какво е казал на правителството?
— Те смятат, че крие нещо. Мислят, че е много добър в това да казва само каквото е преценил за достатъчно.
— Какво може да крие?
— Казва, че не си спомня къде е.
— Оръжието?
— Да. Също така казва, че не знае какво прави то.
Елън мисли върху думите й.
— Тогава те как знаят, че го е намерил?
— Заради начина, по който е бил ранен. Армията не познава оръжие, което може да му причини тези травми.
На бара мъж в костюм отпива от чашата си с кафе.
— Защо ми казваш това, Делорес?
Делорес изглежда така, сякаш ако някой изпусне чиния в заведението и тя се разбие с трясък, тя също ще се пръсне на парчета заедно с нея.
— Страхувам се прекалено много, за да му помогна, Елън. Ти не се боиш. По-силна си от мен.
Колко примирена изглежда, мисли Елън. Колко уплашена.