— И какво ще правиш? Ще продължиш да му даваш лекарството, тази отрова? Ще правиш каквото ти е наредено?
— Да. Точно това ще направя.
— Как можеш да постъпваш така?
— Не съм като теб, Елън! И кой знае какво са открили там. Искаш ли това нещо да дойде… за теб?
— Какво?
Делорес се разплаква. Но Елън не я оставя на мира.
— И какво се предполага да направя? — Тя почти крещи. — Вече дори не съм вътре в болницата!
Делорес поглежда през рамо, мълчаливо намеква на Елън да понижи глас.
— Можеш да го спреш.
— Кое? Как? Дори не знам какво прави това лекарство!
Сега е ред на Делорес да се изненада.
— Елън — казва тя. — Със сигурност знаеш поне защо искат толкова да ускорят възстановяването му, нали?
Елън се втренчва. Гледа я с недоумение.
— Не, Делорес. Кажи ми.
— Мислех, че е очевидно. — Делорес стиска чантата си, кани се да тръгне. — Подготвят го, Елън.
— Подготвят го за какво?
— Да го изпратят обратно, Елън. Да го върнат в Африка.
За една ужасяващо дълга секунда Елън се вижда как се пресяга през масата и почва да души Делорес. Защото е знаела всичко това. Защото е можела да го спре много отдавна. А сега тази задача е оставена на Елън.
Когато видението отминава, когато Елън остава с плоската реалност на ситуацията, тя задава още един въпрос.
— Какво означава А-9-А, Делорес?
Гласът й е равен, безизразен, като тяло в ковчега. Делорес преглъща сухо.
— Това е единственото нещо, което са установили, че е по-мощно от звука.
— Какво?
— То му устоява.
— Откъде знаеш? Виждала ли си ги да го тестват на Филип?
Делорес дори не може да я погледне в очите.
— Още не — казва тя. — Но са готови.
38
Филип си е счупил глезена. Поне това знае. Може да са много кости. Определено го боли на много места. Не може да се изправи. Все още не. Шокът от болката е почти толкова голям, колкото страха, който изпита, когато падна. Така че в прахта, в мрака, ту стиска глезена си, ту шари с ръка по пода, търсейки фенерчето, което може да е навсякъде.
Пръстите му кървят. Както и челото му — или пък е дясната страна на лицето му. Тя пламти по някаква причина.
Пистолетът също е изгубен. Но оръжието и без това не работи.
Тук няма светлина. И без да издаде някакъв звук, не може да обхване пространството, да го измери по някакъв начин.
Не вика за помощ, макар че му се иска. Не намира място, където да се скрие, макар че му се иска.
Вместо това засега само слуша.
Къде се намира?
Думата „мина" изплува в съзнанието му и му се струва логичен отговор. Диамантените мини в Намиб. Изоставени през 30-те. Преди повече от двайсет години. Но и други думи му хрумват.
Пещера.
Леговище.
Гнездо.
Все още вижда онзи образ. Рос, който плува. Рос, който му казва да скочи във водата.
Мираж? Но беше толкова реално. Толкова…
Колко време е минало?
Спомня си някои много страшни слухове от Втората световна война. Психологическа война. Газове, които карат хората да виждат върколаци на бойното поле, войници, които шепнеха, че са срещнали роднините си, членове на семейството си, в горите по кръвопролитните граници. Завоеватели, отрязващи ръцете на американските военнопленници, заместващи ги с мини, пускайки ги в тъмни дупки, в места като това.
Изкачи се, войнико! Използвай новите си ръце!
Такова ли е това място? Той… затворник ли е?
Може би. Но чувства мястото (студено), надушва го (влажно) и го чува (кухо) повече като гроб.
Чували ли сте за гробище 117?
Историята на Гриър за вкаменелостите от първата война в света; гробище 117; открито недалеч оттук.
Дали някой ден ще копаят и тук, дали ще извадят костите на Филип от това погребано място?
В тази тъмнина му е най-лесно да си спомни думите на Гриър.
Филип затваря очи. Неговата собствена тъмнина е милостиво успокояваща. По-добре е, отколкото непроницаемата чернота на неизвестното.
Стиска по-здраво глезена си и разбира, че трябва да го стегне с нещо. В ума си вижда своя призрак, войника от Войната за независимост.
Фенер.
Светлина. Фенерче. Звукоизмерващите уреди. Фотоапаратът на Щайн.
О, толкова много възможности, но не може да се добере до никоя от тях.
Филип затаява дъх. Ослушва се.
Чака.
Слуша.
Чака.
Тихо, поне доколкото му е възможно, се завърта на една страна, после се изправя на колене.
Пълзи. И всеки път, когато десният му крак докосва земята, долната му част го моли да спре. Окървавените му пръсти напипват пръст, после чакъл, малки остри камъни, които са белег за умишлена промяна в настилката.