Намира фенерчето.
Включва го.
Следват многократни вдишвания, едно след друго, по време на които изобщо не чувства болката в глезена и тялото си.
Гледката пред него е умопомрачителна.
Благоговението му трае достатъчно дълго, за да пропълзи до невероятно гладката дървена стена, която светлината му е разкрила, и да я използва, за да се изправи. После се вглежда в спиращите дъха стенописи.
Те красят целия сводест таван, изрисувани по религиозен маниер. Стотици бели кози в профил; приличат на детски рисунки. Всички се взират с единственото си око, надолу, към Филип.
Накъдето и да докуцука, влачейки крака си из откритото пространство, му се струва, че очите отгоре го следват.
Червеният, петнист фон изглежда не толкова като боя, а като изсъхнала кръв и Филип смята, че няма достатъчно убедително друго обяснение за източника на този цвят.
— Боже мой — прошепва той.
Гласът му е детонация. Гласът му е канонада.
Ехото е оглушително.
Ядрена енергия.
Тези отвратителни думи. Ядрената технология е тайна, нашепвана зад гърбовете дори на президентите, предполагаемите лидери на света.
Ядрена.
Думата идва в съзнанието на Филип, отровнозелена, кална, сякаш самите срички са заразени, токсични и способни да създадат ужасяващото видение на облака във форма на гъба. Филип докосва корема си с окървавената си ръка, инстинктивно, за да провери дали вече не изпитва въздействието на излагането на радиация. Виждал е снимки на това, което ядрената енергия може да причини. Всички от групата са виждали. Спомня си как пиеше уиски с Лари, докато прелистваше една пропагандна военна брошура — „Ядрените конфликти".
ЯДРЕНИ.
Не е трудно да се проследи веригата от спомени и идеи, която го навежда на най-ужасните мисли. Силата, която прозвучава в ехото на гласа му, е изумителна.
ТОВА ОРЪЖИЕ ЛИ Е, ИЛИ НЕ!
ПРИЯТЕЛИ!
Провиква се, защото трябва да го направи. Защото, ако не повика другите, ще се побърка тук, в тази зала с потенциални ядрени оръжия, невидими радиоактивни вълни, които може би вече го променят, променят вида му, отслабват костите му.
И избухва през пространството, обикаля покрай дървените стени като мраморно топче, доказващо законите за намаляващата енергия, и Филип го оценява, защото ясно разбира, с ума на творец, за какво точно може да се използва това помещение.
Това е ехо камера.
Групата е използвала ехо камера в „Страната на чудесата". Това е малка дървена кутия, в която възпроизвеждат песента, след което я записват отново, този път с естественото ехо от дървото. Същата тази кутия бяха използвали и за прочутата китарна линия на Рос в „Бъди тук".
Но звукът в тази стая… Това е най-чистото, най-великолепното ехо, което Филип някога е чувал.
Сега си спомня, че звукът на падането му бе кънтял. Дезориентацията от разнородното му пропадане, заслепен войник, увиснал в средата на полета си, по пътя към сблъсъка, после и самият сблъсък със земята, пукането на кост с размера на дърво.
Ако тъпият звук от неговия удар е преувеличен до такава степен, то какъв тогава може да е истинският източник на звука? Сигурно и той трябва да е по-малък от това, което напуска това място, по-управляем, по-разпознаваем.
Защото Филип е решил, че в каквато и дупка да се е озовал, източникът на звука е тук.
Насочва лъча по стените, търсейки отвора. Откъде е паднал вътре? Но няма връх, само стенописите. Открива две арки от двете страни на стаята. И двете са оформени от същото дърво. И между тях, до мястото, където стои, Филип вижда пътека в прахта, като пътеката, която оставя тялото, влачено от Гриър през пустинята.
Както и следи от копита.
Филип не е пропаднал в тази стая. Бил е довлечен тук. И все пак, какофонията на падането му, ехото… Тук има и други стаи, други коридори, и всички те, убеден е Филип, допринасят за силата на звука и за величественото ехо, което го съпътства.
Филип се отпуска на едно коляно в прахта. Стиска глезена си, за да облекчи крещящата болка.
Тъкмо когато започва да се изправя отново, чува нещо, движение откъм арката пред него.
Филип загасва фенерчето.
Пространството става черно. И все пак още усеща очите на козите над себе си, следящи го неотлъчно.
Затаява дъх. Познава този звук, този наближаващ звук.
Копита.
Как би могъл да не го познае, да не се сети за Нещото в червено. Потрепващо смътно лице. Блестящ метал там, където се срещат двойните рога.