Издишва, защото трябва да го направи, и тихият, напрегнат дъх се превръща в шеметен вятър в тази стая. И все пак — звукът, който е издал, е притъпен.
Каквото и да приближава, вече е тук.
Филип почти проговаря. Почти казва: Кой е там?
Дали някой може да вижда в тъмното? Някой, който познава тези коридори, тези стаи, тези пространства толкова добре, че изобщо не му е нужно да вижда?
Филип мисли за Детройт. Хваща се за измамната безопасност на дома. За баровете и концертите, музикантите и жените. За начина, по който се чувства, когато седи пред пианото, когато пръстите му летят над клавишите, а останалите от бандата са подели песента.
Дори когато чува дишането, не извиква. Не се опитва да проникне в тъмнината.
Гаси осветлението!
Призивът на Дуейн за финал, за последната песен от записа.
Гаси осветлението!
Да, мисли си Филип. Угасени светлини. Край на нощта, край на пътя, Край на Пътя и на всичко, което е разкрито.
Поемане на дъх. Нещо друго, което е живо, нещо друго, което диша.
Филип отброява. 1, 2, 3, 4… Сякаш песента ей сега ще започне, песен, която знае. 1, 2, 3, 4… Рос и Лари са хванали инструментите си, на половин дъх от забиването по струните. 1, 2, 3, 4…. Нощта ей сега ще започне, нова нощ, по-добра нощ, в която хората ще танцуват лудо, а групата ще свири, докато пръстите им прокървят.
1, 2, 3, 4…
Но това, което отброява Филип, не е песен. Това са ритмични стъпки, които идват към него, след това го подминават, отдалечават се, отиват си.
Филип не помръдва.
Отброява.
Чака.
Чака.
Чака.
Каквото и да е дошло, си е отишло.
Филип си поема дълбоко дъх, веднъж, след това се насочва към арката, през която Нещото бе дошло. Куцука, бои се, но прекосява стаята и влиза в коридора.
Земята значително се спуска надолу. Да продължи, означава да навлезе още по-дълбоко под пустинята.
— Рос — прошепва той през зъби. — Идвам.
И обещанието е изречено достатъчно близо до ехо камерата, която го повтаря зад него с отчетлива яснота, с нарастваща сила, докато той пристъпва по-навътре в бездната на неизвестността, докосвайки клавиша от пиано, полюшващ се на гърдите му.
Сякаш нещо толкова малко, или клавиш, точно като този, може да сложи край на престоя му тук.
39
Филип стои прав. Без помощта на проходилка, без санитар, на когото да се подпира. Той е в стая, която не е виждал преди. По-студено е, отколкото в Рехабилитацията, която на свой ред беше по-студена от Първа стая. И както стаята в Рехабилитацията бе пригодена да заглушава всички звуци, в тази стая е точно обратното; това е метален куб и стените, подът и таванът са отлични проводници за ехото, способни да поддържат звука жив неестествено дълго време.
Той е свободен да се движи, но безбройните жици, прикрепени към голото му тяло, в крайна сметка имат край, и Филип разбира, че това, което ще се случи оттук нататък, ще бъде записано за бъдещите поколения.
Цялото му тяло се отразява в стените. Вижда се за първи път, откакто се е събудил, и му е трудно да се възприеме. Цветът му е достатъчно притеснителен, но огънатите кости са тези, които го потрисат; изкривените пръсти, неравното лице, ребрата без форма.
Филип се протяга към врата си за клавиша фа, който вече не виси там.
От малки черни високоговорители, вградени в безцветните стени, се разнася глас:
— Редник Тонка, здравей. Казвам се генерал Джак Андрюс. Как се чувстваш днес?
Филип не отговаря. По тембъра на гласа на човека, както звучи през оборудването, Филип си представя, че Джак Андрюс седи далеч от микрофона. Вероятно защото не е сам.
— Забележително е наистина какво постигна съвременната медицина с теб. Удивително. Сега… стаята, в която се намираш, се нарича „тестова камера" и в нея ще проведем един тест, което, надявам се, няма да те уплаши, Филип. Армията на Съединените щати има отговорността да изчерпи всички възможности, преди да направи каквото и да било… заключение. Би трябвало да си разбрал, че се интересуваме от това как ще реагира тялото ти на определени стимули.
Филип мисли за други гласове. Гласовете на призраците под пустинята Намиб. Съскането от затворническата килия долу.
И един друг, който е познат, но не може да го намести.
На твое място не бих го направил…
В металната стена срещу него се отваря врата и се появява червена топка, във въздуха, от тъмнината. Тя отскача веднъж и, все още замислен, все още опитвайки се да направи връзка между Намиб и всичко, което се случи, Филип реагира навреме и хваща топката.