— Страхотна работа — казва генерал Андрюс.
Зад него има бягаща пътечка. Машина, върху която Филип може да тича на място. Но вместо да разсъждава върху това колко невероятно е, че изобщо може да тича толкова скоро след събуждането си от шестмесечна кома, Филип си спомня как минаваше през коридорите под пясъка.
От мрака на отворената врата срещу него идва синя топка.
Филип я хваща.
— Отлично.
Той ще премине тестовете им, ще изпълнява това, което поискат да изпълни. Докато не разбере къде съхраняват лекарството, докато не открие начин да оцелее извън това място, ще се държи добре.
Филип чува писукането на птица. Разбира какво се очаква от него още преди пернатото създание да излезе от тъмнината. Съвсем лесно е, вижда Филип, навежда се леко и го хваща с едно движение. Но по очевидното изумление в гласа на генерала си дава сметка, че е направил нещо много специално.
— Моля — казва генералът, — пътечката.
Без да отговаря, Филип се качва на бягащата пътека. Не се хваща за перилата, както би направил човек, който се нуждае от опора, за да запази равновесие. Когато тя започва да се движи, той просто започва да тича.
Кози.
Филип си припомня стенописите там долу.
— Сега ще увеличим скоростта, Филип. Внимавай.
Филип едва го забелязва. Да, краката му се движат по-бързо, но усещането е, че стои неподвижно. Сякаш умът му, сърцето му, торсът му са независими от физическата активност на долната му половина. Той тича.
По-бързо. Още по-бързо.
— Отлично.
Филип разсеяно разбира, че машината е спряла.
— Току-що изтича километър и половина за пет минути и четиринайсет секунди. Великолепно представяне, редник Тонка.
Филип слиза от бягащата пътечка. Докато го прави, в стаята влетява една жълта топка.
Той я хваща.
— Защо помоли сестра Джоунс да ти нарисува коза, редник Тонка?
Въпросът, толкова внезапен, е това, което всъщност ги интересува. Повече, отколкото тестовете на физическото му състояние.
— Видях рисунки на кози под пустинята.
— Какво представляват?
— Не знам.
— Какво означават те, редник Тонка?
— Не знам.
— Какво означават?
Филип мълчи. Но в стаята не е тихо. Не задълго.
Отначало усеща познатото прилошаване, пламването на червата. В стените вижда отражението си, как пада на колене, усеща студения метал на пода при допира до голата си плът.
Звукът се разнася. Звукът е тук.
В нощта, когато Филип падна от леглото си, откри, че звукът е някъде в тази болница, съхранен, без съмнение, на лента. И всеки час, който е минал оттогава, се е тревожил, че този момент ще дойде.
И все пак… Не му е толкова зле, колкото преди. Не толкова, колкото му бе станало в апаратната в студиото, докато секретар Мал ги бе наблюдавал. Не толкова зле, както когато бе стоял до колене в океанската вода, в деня, когато Рос бе отведен. И усещането изобщо не може да се сравни с нищо от това, което се случи с него там долу.
Филип остава прав.
Това, което започва като гърмене в главата му, се отдалечава постепенно като глух тътен. Дуейн на барабаните. Неговият приятел се упражнява в гаража, докато Филип и Рос замерват с бирени кутии дърветата в двора. Да, Филип не само остава прав, но и устоява на звука. И за първи път, откакто е забелязал собствения си невъзможен прогрес, разбира ясно за какво е лекарството.
Американската армия възнамерява да го изпрати обратно в Африка.
Но засега това може да почака. Тези мисли — Рос, останалите от групата, Намиб, Нещото в червено и червеното пиано — всички тези редуващи се образи, начинът, по който кръжат в съзнанието му, начинът, по който обикалят, като на колелца, на колело, близо до него, после далеч от него, как се припокриват, когато дойдат твърде бързо, твърде много от всичко, Рос в калейдоскоп, хиляди рога и копита, доктор Сандс и лекарствата, десетки хиляди игли се спускат върху него, гърбът му, опрян в пясъка… докато всичко стане червено, пада от небето на собствения му ум, издига се от основата, за да се събере в средата, за да се свърже в кървавата експлозия на червения цвят….всичко това може да изчака…засега… ЗАСЕГА… Филип преживява звука…
И не му става лошо.
Всъщност усеща как вълните се разливат по тялото му, нежните пръсти, далечният намек за електричество, плющене, да, на повърхността на кожата му. Звукът, толкова страховит в пустинята, толкова страховит дори и тук, в „Мейси Мърси", сега прави контакт с него, но не прониква, не попива в душата му.