Ако не се намира под пустинята, би казал, че прилича на врата на мазе.
Не среща и съпротива, когато поставя длан на старата дървесина и натиска.
Бавното скърцане се слива с неразличимия шепот, звуците (спомените?) за нещо, което се влачи, тихата какофония около него.
Ти също имаш своите лични призраци, Тонка.
Гриър ли го казва? Или Филип си представя, че би казал нещо такова?
Вратата се отваря навътре. Филип стои на прага на малка стая. Втора врата се вижда на по-малко от десет метра. Стая е, да, но няма нищо, което да подсказва за какво се използва. Мръсен под, мръсен таван, мръсни стени. Филип насочва фенерчето нагоре, после надолу, после по протежението на едната стена, докато светлината се отразява рязко в нещо метално. За момент е заслепен, присвива очи, пристъпва внимателно напред, докато подробностите на костюма не се разкриват ясно.
Червена куртка. Червени панталони. Рога с дължината на ръцете на Филип.
И копита.
Всичко, висящо от куки.
Предпазливо, бавно, Филип приближава по-близо, достатъчно близо, за да докосне тъканта, достатъчно близо, за да види, че металът между рогата е стар герб. И върху него е гравирано:
ICH DIEN[12]
Кралски уелски полк
Копитата, взети може би от същото животно, на което са и рогата, са високи колкото токовете на каубойските ботуши. И Филип разбира, че някой човек би могъл да ги носи, би могъл да носи всичко това и ще прилича на истинско демонично създание, ще може да заблуди всеки, който го види да броди из горния свят.
Бил е човек, осъзнава Филип. В костюм.
Нещото в червено на плажа. Следите от копита в пясъка.
— Не е чудовище — прошепва Филип. — А някой луд.
Приглушен вик от другата страна на втората дървена врата.
Филип прекосява стаята и допира ухо до вратата.
ПОМОГНИ МИ!
Рос ли е? Звучеше ли като Рос? Или е някой от другите?
Чака. Ослушва се. Чака.
След това изключва фенерчето и излиза от тази стая.
В коридора отвън спира. Чака.
Когато светва отново, вижда лице зад решетки.
Подземна килия.
Филип се отдръпва, отстъпва назад към дървената врата.
Не е Рос. Не са и другите. Не познава това лице.
Но е човек. Диви очи. Покрито с пот лице. Уплашено.
— Помогни ми! — умолява го мъжът. — Помогни ми да изляза оттук!
— Кой си ти?
— Той прави опити върху мен!
Човекът вдига ръка към прозореца. Филип вижда гипсова превръзка, безупречно изработена, също като дървото в коридорите.
— Кой друг е тук долу? — пита Филип отчаяно. — Има ли други затворници?
Но знае, че има.
Треперещ, мъжът притиска лице към решетките, опитва се да погледне зад него, по-надалече в коридора. Филип вижда белези по ушите му, засъхнала кръв по бузите му.
От посоката, към която се взира затворникът, Филип чува звук, който му е познат, също като вилица, тракаща по чиния, като кола, която минава по Елизабет Стрийт, улицата на „Страната на чудесата".
Изключва фенерчето.
Чува звука отново.
Скърцането на дървени стълби.
Когато затворникът проговаря, гласът му се материализира от тъмнината между тях.
— Това е той — казва пленникът. — Той е.
41
Делорес вкарва поставка на колелца, върху която има телевизор, в Първа стая. Филип, седнал на леглото, я гледа, без да казва нищо. Предполага, че телевизорът е предложение за мир, начинът на „Мейси Мърси" или на правителството да кажат: „Хей, добра работа в тестовата камера наистина, но все някога трябва да ни кажеш какво означава козата. И докато го направиш, ще се преструваме, че сме приятели".
— Футболен мач — казва Делорес. — Англия и Германия. Гласът й е безизразен, равен, но Филип се пита дали не долавя лек срам в него. Може би Делорес не смята за съвсем редно всичко това: лекарството, начина, по който го лекуват, факта, че генерал Андрюс му каза, че разполага с 24 часа да реши дали иска да се върне в Африка, или не.
Филип знае, че тук не става въпрос за някакъв избор. Ще го изпратят без или със съгласието му.
Делорес включва телевизора в контакта и статичният шум веднага зазвучава от екрана. Тя се навежда и сменя канала. Русата й коса блести на дневната светлина, преминаваща през прозореца на стаята.
Когато открива канала с мача, се изправя и приглажда бялата си престилка. Поглежда Филип.
— Телевизорът е цветен — казва тя.
На Филип му се струва, че се страхува от него. Вече не е неподвижен, не мърда само няколко пръста, седи в леглото и сигурно й изглежда доста жизнен. Спомня си собствения си образ, отразен в стените на тестовата камера: синините, асиметрията, деформацията. Ако Делорес някога е сънувала чудовища, ако някога се е събуждала от детския си кошмар и се е втурвала в спалнята на родителите си, чудовищата може би са изглеждали точно като Филип.
12
Ich dien (нем.) — „Аз служа"; мотото на принца на Уелс, прието от него след битката при Креси (1346 г.), заедно с гребена на шлема с щраусови пера като герб. — Б. пр.