Клаксон на автомобил.
Филип отново се подпира на стената, като позволява на един черен кадилак „Елдорадо" и черешов форд „Ранчеро" да го задминат. Ръмженето им се смесва с музиката, със звуците на Детройт по обед, Детройт през нощта, Детройт по изгрев-слънце. Но стената, на която се подпира Филип, вече не е дървена. Тя е от оранжеви тухли, точно като стената на „Дрогерията на Пери", където групата бе заснела корицата за своя хитов сингъл.
— Погледни по-живо, Филип!
Когато Филип вдига глава, вижда редник Щайн, насочил апарата си към него, а зад гърба му е градът — активен, оживен. Мъртви войници преминават призрачно през тълпите.
— Хайде, Филип — казва Лари. — Това е за идните поколения.
Между него и Лари Дуейн стои със скръстени ръце и с най-искрената усмивка, която Филип е виждал някога на лицето му.
— Подходящата светлина скоро ще свърши — казва Щайн. Зад него сред сенките се вижда нечия фигура. Познат силует. Филип го разпознава като Лавджой.
— Филип — казва Рос. И Филип почти се страхува да погледне, да види това херувимско факсимиле на приятеля си, все още жив, позиращ за снимка, вече ветеран, никога необличал отново зелената военна униформа. — Дай ми онази лукава усмивка. Знаеш за какво говоря.
Другите от бандата се разсмиват, защото знаят за какво говори. Усмивката, която Филип хвърля към момичетата от другата страна на бара. Наполовина заинтересуван, наполовина не. Достатъчно е да ги подлуди.
Филип се опитва.
Но светкавицата на фотоапарата на Щайн свети ярко дълго след като снимката е направена и Филип вижда, че се задава друго превозно средство. Фаровете на военен джип.
Филип си спомня предупреждението на затворника, когото откри в килията.
Не ме оставяй тук, каза той. Няма да намериш пътя си обратно. Той няма да ти позволи.
Кой си ти? — попита Филип.
Дойдох заради звука. Точно като теб.
Има ли други килии?
Чувам стенанието на другите, да.
Къде?
Не знам.
КЪДЕ?!
НЕ ЗНАМ!
Ще се върна.
Не! Няма да се върнеш!
Ще се върна.
Не ме оставяй тук! Той го тества върху мен! Тества го върху ВСИЧКИ НАС!
Светлината се излива върху Филип, превръща го в ослепително ярък силует, после изчезва и коридорът отново потъва в пълен мрак, тъмен като най-зловещия ум.
Филип включва и изключва фенерчето.
Трябва да се вземе поредното решение, да се направи още един завой. Вдясно или наляво. Звукът не го повлича нанякъде. Звукът идва отвсякъде и винаги мигновено.
И все пак е толкова тихо, че Филип не е сигурен, че той изобщо се носи около него.
Продължава.
Заради Рос.
Заради Детройт.
Заради всички от групата.
Миналото е настояще и настоящето е смахнато, и Филип светва с фенерчето, гаси го, завива надясно, завива наляво, продължава, затваря очи, отваря ги, вдишва дълбоко, издишва, попива средата, изключва фенерчето.
А когато го включва отново, изкрещява.
Лицето на мъртъв войник, чиито бръчки са запълнени с мръсотия, е на сантиметри от неговото.
„Не отивай по-нататък."
Зад призрака има стълби. Подобни на онези, по които преди години Филип слизаше в мазето, където се опитваше да постигне несравнимото удовлетворение от сътворението.
Въпреки страха, умората и мъглата Филип си дава сметка, да, източникът на звука може би е там долу, в края на тези стълби.
— Помогни ми — казва Филип, насочвайки лъча към очите на стария войник. — Кажи ми всичко, което знаеш за него.
43
Елън седи в колата си, зелен и раздрънкан крайслер „Ню Йоркър" от 1949-а, с бял интериор, изпокъсан на много места. Би могла да продаде това нещо, да изкара достатъчно пари за автобусен билет до Калифорния, дори за самолетен до Хавай, да започне наново. Може да продаде всичко, което притежава, да напусне града с един куфар, кат дрехи за преобличане. Какво наистина й е нужно? От какво се нуждае, за да оцелее…. освен да си тръгне?
Фаровете на колата са изключени, но двигателят ръмжи тихо. Този крайслер е прочут с това: докарали са почти безшумен двигател, след толкова години. Понякога изобщо не се чува, сякаш Елън просто прелита над пътя към своята дестинация, веднъж болницата, друг път дома. Сега е паркирала далеч от „Мейси Мърси", както и от пътя, който остави зад себе си преди около километър. Дърветата я прикриват наполовина, нощта има грижата за другата част. Седи с ръце на волана, макар че няма намерение да продължи да шофира. Може би е навик — да държи ръце на кормилото на колата, в която е влязла, а може би е защото, въпреки че е тук, все още се колебае. Вътре в „Мейси Мърси" има човек, който според нея не знае истината за положението, в което се намира. Лекарите използват експериментално лекарство с намерението да го излекуват бързо, за да го върнат на мястото, където е пострадал толкова тежко. Мисълта, че тази информация ще бъде съобщена на Филип (защото в крайна сметка това ще стане), без до него да има някой, който да го подкрепи, е непоносима за Елън. Сеща се за бившия си съпруг, Ал, и как се бе борил сам с военните си демони, затваряйки се често в банята, без да обръща внимание на нищо, дори на виковете на дъщеря им, Джийн, която в крайна сметка се бе озовала на отворения кухненски прозорец съвсем самичка. Елън си я представя съвсем ясно — сцената вътре в болницата, може да види момента, в който казват на Филип, че ще се върне, че трябва да се изправи срещу това, което е намерил, трябва да доведе правителството на САЩ до източника на този звук, за да могат американците да го използват като свое оръжие.