Вдига ръце от волана и излиза от колата. Ако небето може да отрази реално начина, по който се чувства вътрешно, то би трябвало да е беззвездно, черно, но разбира се, не е такова. „Мейси Мърси" се намира далеч от ярките светлини на Де Мойн и тук няма нещо, което би могло да покрие небесния блясък. Всичко това обаче не й се струва редно; звезди над нея, Филип под тях, там вътре, зад онази врата, вкарват го, изкарват го, лъжат го, подлагат го на тестове, пращат го надалече.
Елън прави няколко крачки през високата трева, към студената сграда.
Разбира се, тя има план. Но това не означава, че е напълно убедена в неговата ефективност. Това не означава, че не се страхува, че не подлага на съмнение всяко решение, което вече е взела, и страховитите решения, които тепърва й предстои да вземе.
Пред нея болничните лампи блестят през прозорците, сигнали за бедствие в мрака. Пита се какво точно знае Филип. Дали се притеснява много?
Тревата се притиска в глезените на Елън, докато тя се придвижва, доближавайки болницата въпреки всичките си опасения, въпреки страховете си.
Това също й се струва погрешно; допирът на гъстата трева до кожата й. Би трябвало да я боли. Да я дращи. Но вместо това усещането е същото, както когато ходеше до езерото в задния двор на къщата им от детството й. Същата сладка невинност на природата. Безопасна. Сигурна. Когато стига до дърво, се скрива зад него, допира се до грубата му кора, после надзърта към същите входни врати, през които бе влизала и излизала толкова много пъти.
Оттук може да види прозорците по протежение на малкия преден коридор, който свързва двата по-дълги коридора зад него. Първа стая е вляво, от същата страна на сградата, от която е и паркингът. Елън не иска да минава по този път. Не може да рискува някой, дори и санитар, да я забележи от колата си. Така че продължава напред, без прикритието на дърветата, насочвайки се директно към болницата, от която бе уволнена.
Покрай първия прозорец минава фигура и Елън спира. Привежда се бавно в тревата. Чака и се оглежда.
Силуетът минава покрай втория прозорец, после покрай третия; черен плащ разделя оранжевата светлина, превръща всеки прозорец, един по един, в обърнато котешко око.
Елън се надига.
Вратата се отваря.
Елън замръзва.
Излиза човек. Плъзга два големи пластмасови контейнера на колела.
Вечерта за боклук е, Елън го знае.
Тя чака. Портиерът Грегъри ще закара контейнерите от другата страна на паркинга, до сметището, заградено от дървена стена.
Поглежда към прозорците. Не забелязва движение.
Елън познава Грегъри и знае, че той ще направи четири или пет курса до боклука, затова решава да стане и да тръгне веднага към болницата.
Ако някой чуе входната врата, ще си помисли, че е той.
Уплашена е, защото осъзнава, че не е помислила за това, преди да пристигне.
Продължава.
Грегъри си тананика мрачна мелодия и песента му се разнася из тихата нощ на Айова; простичка, опустошителна, тъжна. Когато Елън стига до входната врата, той вече отваря клатещата се дървена врата, която води към бунището.
Елън поглежда през стъклените входни врати.
Не забелязва движение.
Почти й се иска да види някого. Иска й се да се случи нещо, което да я принуди да се върне обратно.