Вместо това влиза в „Мейси Мърси", като се прекръства, когато преминава прага.
44
Каки панталони и черни обувки, зелена памучна куртка с четири копчета, вратовръзка и шапка в тон, дори шалът, който скрива брадичката… Филип познава тази униформа по-добре от всяка друга в историята на въоръжените сили.
Втората световна война. Американска.
Сивите очи на мъжа са потънали дълбоко в бръчките на лицето му. Белите му мустаци блестят.
От тримата невъзможни войници, които Филип е видял досега в пустинята Намиб, никой не му се е струвал толкова призрачен, колкото този.
— Започнал е като художник, но станал музикант — казва войникът. Гласът му отразява годините изолация. Ясно е, че не е използван често. — Той и още един музикант свирели песни за миньорите. Двама англичани, дрънчащи на китарите си, за да разведряват мъжете, които копаят диаманти. Те били в развлекателната сфера, ако може да се използва това определение за висене по 12 часа на ден, заровени под земята. А дори в пустинята слънцето е по-желано, отколкото изобщо да го няма.
От гънките в лицето му се издига прах.
— Били тук шест седмици. В един момент двамата вече не можели да пеят. По гърлата им имало натрупана достатъчно мръсотия, за да се състарят с четиридесет години, и към края на всичко това вече звучали повече като стари моряци, отколкото като свежите трубадури, които били пристигнали.
— Какво имаш предвид… Краят на всичко това?
— След като диамантите свършили, това бил краят на всичко. Но не и за двамата музиканти. Един следобед — или нощ, кой би могъл да каже със сигурност, докато те свирели, човекът, който все още е тук долу, чул други гласове. Някой пеел заедно с акордите, които той и приятелят му изпълнявали. Фантомна хармония, така го нарекъл той. Нещо не във верния тон… но жизнено.
Филип почти чува мелодията.
— Така че, когато миньорите решили, че мината е напълно изтощена, двамата китаристи се скрили долу. И когато мястото останало само за тях, те се заровили още по-надълбоко.
— Да търсят звука.
— Но не се скрили невъоръжени. — Белите мустаци се извиват като пенлива вълна на брега. — Имали сандък с динамит. Само че, когато се опитали да го използват, се оказало, че е напълно безполезен, също като гласовете им.
Ядрената бойна глава. Пистолетите. Захвърленото ръчно оръдие.
— Но са стигнали до него — казва Филип.
Старият войник мълчи дълго.
— Да, стигнали — казва той накрая. — Но първо трябвало да се сражават с него. И човекът, който е тук сега — той млъква и поглежда през рамо, — удушил другия от ярост. Стигнал до звука, да. Но стигнал сам.
Филип поглежда към стълбите.
— Сега долу ли е?
Старият войник се взира дълго, без да мига.
— Знаеш ли какво може да причинят повече от двайсет години с този звук на някого? Как ще изглежда умът му?
— Въоръжен ли е?
— Той има звука.
— Имам приятели…
— Те са тук долу.
Филип се втурва към призрака, почти го сграбчва за реверите. Вижда името му, бродирано с бял конец:
Роджър Кингман.
— Къде са те?! КЪДЕ?!
— Аз… Не знам.
— Видял ли си ги?!
— Да. Но…
— Кажи ми!
Старият войник сочи към стълбите.
— Той ги е хванал. Той…
Филип подминава призрака от Втората световна война, точно както преди малко бе минал покрай призраците от дома.
В началото на стълбището проговаря отново.
— Благодаря ти.
Гласът му е решителен.
Но старият войник не отговаря.
Стълбите скърцат, докато Филип тръгва да слиза. Ехото е божествено.
Мисли за самолета, представя си как той пристига навреме, каца в пустинята, вратата се отваря и свежи, енергични войници слизат по стълбичката, готови да придружават членовете на „Дейнс" на борда.
Но един умопобъркан е под него, диша, чака го.
Филип си спомня един девиз от времето на основното си обучение.
Войникът трябва да е подготвен за враг, който е по-луд от него.
Но той не е подготвен. Докато продължава да слиза по старите скърцащи стълби, докато спомените за майка му го заливат, се чувства все по-неподготвен — като пустинята на изгрев-слънце.
Сякаш дори тъмнината има очи, сякаш дори тъмнината му казва: „Недей. Не го прави".
45
В„Мейси Мърси" я посреща тишина. Няма го тракането на пишеща машина от кабинета. Няма го бърборенето на нощната медицинска сестра, Франсин. Няма стъпки в коридора. Елън се придвижва бързо към Първа стая, давайки си ясна сметка, че ще й се наложи да мине покрай кабинета на лекаря.