Тя е готова за това. Подготвена е за бърз поглед от страна на някой от служителите в болницата. Надява се, че ако някой я зърне отдалече, бялата й рокля ще прилича на униформа на медицинска сестра, а не на цивилните дрехи на нежелан натрапник.
Опитва се да ходи като обикновена сестра на смяна, просто действие, което е извършвала хиляда пъти, ходейки по коридора към Първа стая, идваща да провери пациент. Опитва да се върне в дните, когато Филип спеше непробудно, в кома, в дните, когато сестрите играеха на играта с предположения какво може да е причинило това на мъжа: тялото му бе ужасно обезобразено и ужасно наранено, по-голямата част от лицето и гърдите му бе потънала под счупените кости, неспособни да поддържат останалата част от плътта. Опитва се да открие отново тази решителност, това спокойствие, медицинска сестра, изпълняваща ежедневните си задължения, подпомагайки лечението на бивш войник, мъж, тук, в „Мейси Мерси", военната болница, без съмнение, пострадал при изпълнение на дълга си, независимо дали по време на настоящата война, или в името на друга, която още не е започнала.
Стига бързо, прекалено бързо, до вратата на кабинета.
Но няма да застане с лице към нея, няма да даде възможност на този, който е там, да я разпознае. Простичко проблясване на нещо бяло, преминаващо небрежно… всеки, който я зърне, би я сметнал за редовна медицинска сестра.
И все пак… щом се изравнява с вратата, мълчанието отвътре почти се протяга и я достига, поставя пръст и палец на брадичката й и обръща лицето й в посока към единственото място, където не бива да поглежда, където не бива да се разкрива.
Кабинетът е празен.
Елън продължава. Първа стая е само на шест-седем метра.
След като влезе, ще каже на Филип какво знае, какво й е споделила Делорес. И несъмнено той ще я послуша, ще избяга с нея и ще погледне в очите й с изражението, което Елън искаше съпругът и дъщеря й да й бяха показали, изражението на лицето на спасения, който се взира в спасителя си.
Този път ще стане, мисли си тя. Този път няма да допусне някой, на когото държи, да остане незабелязан, заключен, зарязан да се лута из кухнята сам, да намери отворен прозорец, да реши да се изкачи по него и по опасния пожарен изход навън.
Стига изненадващо бързо до Първа стая, както бе станало и с кабинета, и диша със същото забързано темпо, с което се движи. Вратата е отворена, открехната, и тя я бута, готова за евентуална среща с член на персонала: Франсин, Сандс. Или може би някой друг, някой дори по-висшестоящ от лекаря, някой, способен напълно да я накара да замълчи. Завинаги.
Първа стая е празна.
Елън влиза вътре.
Затваря вратата зад себе си и използва фенерчето, което е донесла, за да провери ъглите, под леглото, дори зад лавицата и пианото.
Той не е тук.
Излиза от стаята.
Коридорът и кабинетът са тихи. Сякаш цялата болница спи.
Елън тръгва. Между нея и крилото за рехабилитация има десет врати.
Толкова много възможности някой да излезе от тях, толкова много открито пространство, в което да бъде видяна, разпозната от някого, който — без съмнение — ще наруши цялата тази ужасна тишина и ще стовари реалността върху нея: да, всъщност това, което тя прави, е опит да се противопостави на правителството на Съединените щати, като очевидно се опитва да открадне от него.
Елън си спомня танца си с Филип, но в съзнанието, в стомаха, в сърцето й в момента няма място за носталгия.
Главата й трябва да е чиста. Тя трябва да е бърза. Трябва да е нащрек.
Мълчанието е почти физическо. Сякаш то преследва шума, толкова значителен шум, нещо толкова силно, толкова мощно, че само неговата пълна противоположност може да остане тук, да съществува.
Когато Елън стига до Рехабилитацията, открива, че вратата на стаята е отключена и отворена. Заради струящия оттам прохладен въздух, усещането за пустота, отсъствието на живот, знае, още преди да е влязла, че стаята ще бъде празна.
Празен кабинет. Празна стая. Празна Рехабилитация.
Но той е тук. Някъде тук.
Елън прекосява стаята, поставя дланта си на втората врата, бута я, отваря и влиза във втория коридор.
Чака. Стои неподвижно в коридора. За всяко чуждо око несъмнено изглежда като жена, правеща нещо нередно.
Дори когато беше служител на „Мейси Мърси", тази част от болницата й бе забранена територия. Елън не я познава така, както познава останалата сграда, не познава ъглите, сенките, дълбочините й.