Остави включен микрофона и в двете посоки, вслушвайки се не само в нарастващите стонове на медицинските сестри и лекарите, но и в самия звук.
Седнал в стола в апаратната, с проснати върху масата крака, на Филип му прилоша съвсем за кратко. Замисли се за Рос, Лари и Дуейн. Спомни си конкретни концерти в Детройт и усещането, че някога е успявал да прави хората щастливи.
Скоро от малките високоговорители се разнесоха писъци. После писъците се превърнаха в молби. А молбите — в кървене.
Филип чу как мускулите им се късат. Костите пукаха. Хората блъскаха с юмруци по металните стени. Сълзи, повръщане и дефекация.
И когато най-сетне се умълчаха, Филип остави звука още пет пълни минути. Той вече изобщо не му влияеше. След малко установи, че започва да го възприема като музика. Като песен. Неговият едноличен химн на съпротивата.
След това се изправи и излезе от апаратната. Отключи вратата на тестовата камера и надникна вътре.
После се върна в Десета стая, където на леглото лежеше — овързан в колани — доктор Сандс.
— Единственото, което не знам за лекарствата — каза Филип, — е колко е твърде много. Ако ще го вземам сам, трябва да знам признаците на предозиране. Наречи го „презастраховане", ако щеш, докторе. И ти благодаря предварително.
Но Сандс понесе само шест инжекции, количеството, което бе дал самият той на Филип в сляпата си ярост.
Резултатите бяха шокиращи за наблюдение. Тялото на доктора се разцепи по шевовете.
Филип тръгна по коридора към главния кабинет. Вътре откри три кутии с папки, бележки и снимки, всички, свързани с „Дейнс" и с третия взвод, изпратен в Намиб. Повечето от бележките бяха свързани с него самия.
Елън бе водила много от тях. Но не всички.
Филип наряза документите с ножица. Отнесе пълните с непотребни остатъци кутии до контейнера за боклук, подсвирквайки си мрачната мелодийка, която му бе хрумнала.
После, вдъхновен от звука на собствената си песен, чието внушение бе съвсем ясно, направи това, което всички музиканти правят, когато изпитат необходимост да посвирят.
Върна се в болницата. Намери инструмент.
И започна да свири.
48
Микрофонни кабели, неприкачени, опънати по цялата им дължина на пода в наклонения коридор. Всички зеят към Филип като усти на бебета змии, уловени в лъча на фенерчето му, сякаш наскоро тук нещо е било прекъснато, машина, поредица микрофони или нещо друго, за което той вероятно дори не е чувал. Металните глави са обърнати към него, но дългите черни кабели изчезват в тъмнината, извън обсега на лъча му, после се появяват отново в краищата на правоъгълника от светлина и се плъзгат под вратата там.
„Страната на чудесата".
Това е единственото определение, което му хрумва. Тази зала, цялото това място, е като студио. От ехо камерата до фините дървени стени, разбърканите кабели и ето там, пред него, онова, което според Филип би трябвало да е апаратната.
Почва да вика членовете на взвода си, защото не му пука дали ще бъде чут, трябва да ги намери, трябва да знае, че са добре, живи, че Дуейн не е мъртъв тук, че Филип няма да застане пред родителите на Лари в Детройт и да им каже, че е загубил сина им в дупка в пустинята.
Защото все още вярва, че ще се прибере вкъщи.
Защото, щом стъпиш веднъж на Пътя, няма слизане от него. Дори да си мислиш, че можеш да го направиш.
Минава покрай още една детска рисунка на коза.
Колко далеч е вратата, откъдето влезе? Сто, двеста метра?
Пространството е объркващо като звука.
— Лавджой! — крещи гръмко. Сякаш със силата на гласа си доказва, че не се страхува.
— Дуейн!
Очаква стъпки зад себе си, гръмотевичен звук от нападащ го човек. Може би някой с брадва, може би с белезници или с намерение да завлече крещящия Филип в друга килия, специално за него. Очаква и светлини, проблясък, фенерче, не неговото, а на човека, който живее тук и който сега идва за него, намира го, разкрива му се.
Пикабу[14]!
Филип продължава. Залата се спуска все по-дълбоко в земята. Става все по-задушно и топло и той не може да не си мисли, че приближава до нещо ядрено, нещо ужасно горещо, нещо, което може да заличи големи части на Америка, една по една, целия Ню Йорк, целия Сан Франциско, целия Детройт.
14
Възглас при играта с малки деца, когато възрастният прикрива лицето си; смисълът е „има ме, няма ме". — Б. пр.