Елън подминава стаята с лекарствата и стига до малкия коридор, който свързва двата главни. Франсин май бе пострадала най-зле, така поне си мисли Елън, заради начина, по който възрастната медицинска сестра се взираше в тавана, половината от костите на лицето й не го поддържаха отдолу, устата й бе широко отворена, способна да запази неприкритото си изумление до самия край.
Когато завива надясно и вижда входната врата, дори не й хрумва да си тръгне. Не си представя, че излиза от това място, отива при колата си и я подкарва на запад. Вместо това отново завива надясно и застава с лице към главния лекарски кабинет, Първа стая и музиката, носеща се отвътре.
Онова отвън не е бил портиерът, вече го знае. Бил е Филип.
Подминава кабинета. Сега той е безсмислен квадрат, безполезна стая.
Стига до Първа стая.
Влиза в нея.
Отначало едва успява да го види, силуета му, с гръб към нея, седнал на пианото до далечната стена. Елън прекосява стаята, без да каже и дума, и сяда на ръба на леглото. Застава с лице към него и се заслушва как той свири.
Музиката я разчувства. Разплаква се.
Отпуска се по гръб на леглото, с глава на възглавницата.
Подгъва краката си. Лежи точно така, както Филип бе лежал някога в продължение на шест месеца, когато самата Елън го бе наблюдавала, беше се грижила за него и абсолютно нелогично се бе надявала, че някой ден той ще може да излезе от стаята сам.
Този ден бе дошъл.
Но засега Филип просто свири.
Музиката вече се е превърнала в ярост, решителност, приемане, омраза. Някои фрази са толкова мрачни, че Елън си представя как сенките в нея проговарят.
Но има и моменти на обещание: мажорни тонове, извисяващи се от мъглата, кратки мелодии, от които тя разбира, че колкото и тъма да има във Филип, в неговата история има и нещо много повече.
Елън затваря очи, но не заспива.
Тя слуша.
Неговата история. Неговите планове.
Неговата душа.
Тя слуша.
50
Филип не знае какво представлява униформата, откога е, кой я е носил или от коя страна на коя война е воювал човекът, на когото е била. В тъмния коридор, отпуснат на колене, с бродещ във всякакви посоки ум, с подут глезен, който вече не се побира в ботуша, Филип си припомня думите на Гриър в лагера.
През Стогодишната война униформите на войниците са се променяли безброй пъти. И все пак англичаните запазили кръстовете си „Св. Георги"; червен кръст на бял фон, избродиран на знамената, нарисувани върху щитове.
Мъжът е чернокож, да. Но определено не е Дуейн. Филип осветява с фенерчето си гърдите му; няма емблема. И все пак лицето му… Старо е. Не е старо на години, просто е от старо време.
Рутиерите били платени войници, наемници, „войници на съдбата". Вместо да се посветят на някаква кауза или вяра, рутиерите воювали единствено за печалба. Били наемани от англичаните, за да им помагат да тормозят французите, когато Англия се опитала да завладее френския трон. Те били гадни, подли бойци, които не носели никакви кръстове.
Филип трябва да стане. Трябва да тръгне. Да стигне до вратата. Да спаси Детройт от нещо по-лошо от ядреното оръжие.
Стогодишната война може, разбира се, да бъде наречена Милионгодишната война, бе казал Гриър. Защото, макар да твърдят, че е приключила през 1453 г., тя всъщност продължава, под една или друга форма, и досега. Завинаги.
Завинаги, мисли Филип, най-сетне се изправя.
Осветява пространството пред себе си с фенерчето.
По целия коридор са натръшкани още десетки тела. Сякаш всяко се е устремило към същия правоъгълник от светлина.
Преброява десет, дванайсет, двайсет различни униформи. Всички му приличат на костюми, като че ли е била изпозаклана цяла театрална трупа.
В първата Англо-холандска война и двете страни били облечени така, както смятаме, че са се обличали някога кралете и кралиците. Дълги жакети, издуващи се като балон под колана; бели клинове, погълнати от високи черни ботуши. Техните сложни шапки днес ни изглеждат кралски, но в крайна сметка хората, които ги носели, се избивали взаимно. Всички войни се водят по една и съща причина, бе казал Гриър. Да, често го казваше. И затова всъщност всички те са една-единствена война.