Филип го разбира вече. Колелото на Гриър. Повторението на миналото. Всички тези мъртви войници от една и съща жива война, проточваща се във времето, издърпани като маджун от невидими детски пръсти; може би Съдбата е малко момче, което си върши работата с нищожните си познания за света. С течение на времето се променят много неща… дрехите, езикът и оръжията, но не и мотивите или смисълът на войната, нито музиката, която създава тя; това е един и същи спор, воден постоянно, отново и отново, докато, както казва Гриър, то, Времето, се търкаля като колело, като виенско колело, всяка седалка на което е заета от мъртъв войник; всички униформи, събрани заедно (всички в един коридор, всички на едно колело), изглеждат празнично — толкова много цветове, сякаш карнавалът е дошъл в града, а от колелото се веят шарени знаменца. Само че не е карнавал, а човек, който тъпче на едно и също място, отново и отново, като вярва, че всяка революция е по-важна, по-мащабна, постига повече неща от последната, означава повече от другите.
Но не е така. Филип вече го знае.
Някои от телата, до които пристъпва, са смазани, сплескани кенчета бира, захвърлени покрай леглата в „Страната на чудесата". Други се различават добре, съвсем обикновени, като лицата на покойници, изложени в погребалните домове, за да бъдат видени от близките им.
Накуцвайки, плъзгайки се, Филип се опитва да не поглежда надолу, но не може да устои. Може да види някой от групата тук, мъртъв; Лавджой със скръстени на гърдите ръце; фотоапарата, все още допрян до невиждащото око на Щайн.
Докато минава покрай всяко тяло, прекрачва едни, приплъзва болния си крак над други, той преживява триизмерно историята на колелото на войната в тънкия, слаб лъч на армейското си фенерче.
Римски сандал.
Чернобрада глава на хун.
Филцови шапки, сини каски, кръстове, медали и мускети.
Фенерчето примигва, примигва и загасва. И Филип го удря ядосано в другата си отворена длан.
Гриър веднъж му бе разказвал за „края на благородството във войните". Когато униформите преминали от откритата декларация за ранга на носещите ги към мрачните сиви и зелени днешни облекла.
Гриър го нарече „Края на ярките цветове".
До 1914 г. светът е бил по-мъдър, по-изтънчен. И знаеш ли какво е станало след това? Знаеш ли? Знаеш ли какво получихме след хиляди години военни униформи? Камуфлаж. С появата на камуфлажа стана невъзможно да се различават армиите една от друга. Повече войници са загинали от приятелски огън, отколкото във всяко друго време на военната история. Стана като стрелбище на панаир, войниците се изправят пред собствените си изкривени образи, в половината от случаите стрелят от уплаха. Във войната най-важното е вече да се скриеш, да изненадаш противника, нещо не по-различно от използването на ослепени елени за лов. Изненадата е думата на деня. И с право. Всичко е засада. Представяш ли си днес да се срещнеш с друга армия на откритото бойно поле? Можеш ли да си представиш, че чакаш генералите официално да дадат начало на битката? Да се ръкуват?! Не. Сега се крием. Крием се, защото се крият и те, а те се крият, защото ние се крием, и всички се крием, защото никой вече не иска да бъде на открито.
Краят на ярките цветове.
Филип се подпира на дървената стена вдясно, за да се плъзне покрай онова, което изглежда като азиатец, някога войник в бяло, сега смазан плод в мръсотията.
Бе казал на Гриър, че греши. Но сега разбира какво е имал предвид.
Не си съгласен с мен? бе отвърнал Гриър, усмихвайки се под пустинното слънце. Точно в този момент пет хиляди вида насекоми и животни се крият наоколо, наблюдават ни, слушат ни. А ние открихме как да се сливаме с дърветата. Това ли е голямото ни постижение, редник Тонка? Най-накрая поумняхме като буболечките?
Фенерчето на Филип отново примигва и той пак го удря в бедрото си.
Трепери, но не му е студено.
— ДУЕЙН! РОС! ЛАРИ!
Сякаш се страхува да изкрещи името на Гриър и така да направи всичките теории, които историкът му бе разказвал, истина.
Поглежда надолу и вижда смазания череп на човек с дълга коса.
ЛАРИ?
Не, не и Лари.
Но защо не и Лари, на първо място? Защо не целият взвод?
Усеща вълна, разкъсване във въздуха. Стяга се в очакване на зловещия звук.
— Момчета… — казва той. Гласът му вече е притихнал, смутен, сякаш срещата му със смъртта, с думите на Гриър, кънтящи в главата му, е отнела нещо от него, жизненоважна част, вътрешна сила, тласък, двигателя, който го управлява.
Никаква сила не идва, никаква пулсация, никакъв звук.