Той продължава.
В далечината пред него ниският светъл правоъгълник не изглежда по-голям.
Колко далече е всъщност? Филип няма представа.
Продължава.
Повръща. Звукът вече е малко по-силен.
Гаденето отминава.
Навежда се и хваща разцепената дръжка на тежък прът. Не е пистолет, но все пак се чувства отново въоръжен. Звукът му се струва по-деликатен, но постоянен, вълна след вълна, черен прилив, сякаш наистина приближава до живия център на това място.
Отваря уста, за да извика, и отново усеща лепилото, устните му са лепкави като намазани с гъст мед.
Продължава.
Куцука.
Стиска пръта.
Зад него е смъртта.
Пред него — вратата.
Тъй като коридорът се спуска толкова рязко, Филип очаква телата да се изтърколят заедно с него, да се струпат едно върху друго в подножието на тази врата, да блокират тънкия правоъгълник светлина.
Използва пръта като бастун, забива разцепената му „глава" в чакъла и се придърпва напред.
Забива. Придърпва. Забива. Придърпва.
Когато стига до вратата, светлината отвътре му разкрива гола фигура на сантиметри от прага.
Човекът му изглежда познат и Филип трепва. Но всъщност не го познава; чертите му не събуждат никакъв спомен. Но разпознава времето, от което идва този войник.
Прилича на всяко друго момче от Втората световна война.
Войнишките плочки са единственото останало нещо, което да покрие тялото му. Филип ги прочита.
Роджър Кингман.
Роджър Кингман, Роджър Кингман, Роджър Кингман…
Чувал ли е това име?
Протяга се и докосва вратата; открива, че е отключена, отворена, а дървото под дланта му лесно поддава назад, залива го светлина и той остава така, изложен на прага на напълно осветената стая.
Бръмченето продължава. Но откъде?
Филип поглежда наляво, поглежда надясно, вижда червено, на далечната стена, в средата, червен правоъгълник, не, форма, която той разпознава веднага, защото е означавало толкова много за него във всяка фаза от живота му.
Това е пиано.
Боядисано в червено.
Филип се втренчва. Широко отворени очи. Поти се. Наранен. Уплашен. Чувства се като в кошмар, но по-топъл, измамно топъл.
Пианото изглежда готово за концерт. Заобиколено от микрофони, готово за запис. Или като готово внезапно да заговори, най-накрая да обясни всичко на Филип.
Той влиза в стаята.
Над пианото, на стената, виси голям барабан. Червен.
Бяла дългокосместа коза е нарисувана в центъра. И под нея се виждат думите:
БОГЪТ НА ВСИЧКИ МАЛКИ НЕЩА
КОЗИТЕ.
Филип докосва ключа фа на врата си. Фа от мелодията на неговия свят.
Всяко добро момче постъпва правилно.
Когато стига до пианото, допира пръта на пейката. Оглежда клавишите и се замисля за Детройт. Как бе седял с дни в мазето, съвсем сам, просто момче, за да се научи да свири. Чува стъпките на майка си по скърцащото стълбище. Усеща ръката й на рамото си.
Отблизо червената боя изглежда стара. Лющи се.
Първият му рецитал. Срещата с Рос. Как учат любимите си песни от радиото. После почват да пишат собствени песни. „Дейнс". „Дейнс" в гаража на Лари. „Дейнс" свирят в бара на Марта в нощта преди заминаването си на фронта. „Дейнс" по време на основното обучение. Митовете за Смахнатия блондин в лагера. Войната и разговорите по време на войната, четиримата, „Дейнс", размяната на идеи, изказани на глас мечти, казват: КОГАТО СЕ ВЪРНЕМ… ООО, КОГАТО СЕ ВЪРНЕМ, момчета, няма ли да започнем нещо ново, КОГАТО СЕ ВЪРНЕМ В ДЕТРОЙТ… Тогава ще направим това. И ще направим още.
Ще запишем хит, „Бъди тук", песен, която промени живота на Филип, тъй като утвърди живота, който вече живееше.
„Бъди тук" се превърна в саундтрак на Филип по Пътя.
И сега Пътят го доведе до пиано.
Отново.
Филип вдишва дълбоко и издишва бавно.
Тогава, както би направил всеки музикант, щом влезе в стая с пиано, Филип повдига дясната си ръка с намерение, напълно разсеяно, инстинктивно, да изсвири някоя нота. Задържа за кратко ръка над клавишите?
Коя нота?
Фа, разбира се. Също като клавиша на врата му.
Фа за края на EGBDF и началото на FACE. За края на един път и началото на друг.
Може би, мисли си той отчаяно, докато пръстът му се спуска към пианото, другите ще ме чуят. Може би ще познаят, че аз свиря.
Но в половината секунда, която е необходима пръстът му да достигне фа-то, го осенява силно обезпокоителна мисъл.
Заради ъгъла на микрофона. Разположението на стойките. Както и червения цвят в ъгъла на стаята, който Филип внезапно забелязва, заедно с гласа: