После надясно. Подът се спуска надолу. Филип непрекъснато оглежда стените, търси врата на килия, търси приятелите си.
Няма никакво доказателство, че някой наскоро е минавал оттук. Сякаш през половината година, откакто Филип бе пострадал, мъжът бе разчистил, бе отнесъл всичко със себе си, бе изчезнал.
Всичко освен звука.
Въпреки защитата, слушалките и каската, които носи, Елън вече е повърнала два пъти. Звукът идва на вълни, вълни, които Филип си спомня, вълни, които може да усеща, но едва чува.
Той вече не се страхува от звука.
Друго дясно. Друго ляво. Няма килии. Няма врати. Няма музиканти.
Но звукът продължава да се носи из въздуха.
След четири часа слизане спират да хапнат. Свити в мрака, те не говорят, докато си разменят пликчетата със сушени плодове и хляб и пият вода от манерките. Филип сваля шапката си. Елън му прави знак да не го прави. По-добре е да си ненужно подсигурен, отколкото да съжаляваш. По-добре е да си глух тук долу, отколкото да не си никакъв никъде.
Но Филип вече не се страхува от звука.
Още един час надолу и Елън отново му бие инжекция. Иглите приличат на тънки пръсти на фона на избледняващите снопове светлина от фенерчетата им и Елън се замисля за пръстите на смъртта, които някога я плашеха пред вратите в „Мейси Мърси".
Стават, потеглят, продължават.
След осем часа слизане в дълбините Филип посочва разцепеното дърво на затворена врата без дръжка и Елън знае, че зад тази врата той бе намерил костюма на мъжа. Рогата и копитата. Червената армейска куртка от военния духов оркестър заедно с панталоните. Но когато влизат вътре, тези неща ги няма.
Филип се спуска припряно през малката стая, през втората врата, към мястото, където Елън знае, че е намерил затворника в килията. Филип вече стига до решетките, осветява с фенерчето си пространството зад тях, когато Елън го настига.
Тъй като е почти глуха, й се струва, че ахва, когато вижда съсухреното тяло вътре. Но може би всъщност крещи.
Филип осветява коридора по цялата му дължина. След това се затичва. Търси други килии. Други врати.
Ако този затворник е бил зарязан, оставен да умре… Защо съдбата на останалите да е различна?
Филип стига до задънен край, твърда стена от пръст, и се връща назад, повежда Елън по редицата от коридори, където бе видял улиците на Детройт, автомобилите и лицата на приятелите си. Този път вижда само истината за това място. Настоящето.
Но Елън вижда дъщеря си Джийн.
Филип се усеща, че ходи сам, обръща се и забелязва Елън в коридора, как гали с пръсти празния въздух пред себе си.
— Елън!
Тя не отмества поглед. И когато стига до нея, той вижда, че тя е някъде далече, далече от него. Затова изчаква.
Наблюдава я как се смее и прегръща празното пространство, как плаче и казва, че съжалява. Едва когато започва да сваля слушалките от главата си, Филип я докосва, спира я, преди да го направи.
Когато се взира в него, той вижда ярост в очите й.
Хваща я за китките. Дръпва я леко.
— Оттук — казва той.
За миг се поколебава, пита се дали тя няма да се опита да го убие. Дали Елън няма да го нарани, за да остане тук, точно тук, с Джийн, завинаги?
Но в очите й проблясва разум и тя отново се изправя. Поглежда отново към мястото, където бе видяла Джийн, и поклаща глава, не.
Дали момичето си е отишло? Или Елън казва на Джийн, че мама не може да остане?
Филип не пита.
Елън продължава първа напред по коридора, а Филип я следва.
Завиват надясно, завиват наляво. Стигат до задънения край, който Филип някак бе избегнал последния път. Често Елън спира да говори с някого.
Веднъж се хваща за ръката на Филип, в очите й свети ужас. Притиска се до стената, избутва и него натам, за да са по-далеч от всичко, което вижда.
Филип не вижда нищо. Имунизиран е. Едва когато стигат до горния край на дървеното стълбище, почва да се чувства точно като първия път, когато се бе озовал тук.
Той е просто човек, казва си сам. Спомня си старите очи, бръчките, прахта. Колко немощен изглеждаше мъжът в костюма от Втората световна война. Толкова крехък, че го бе сметнал за мъртъв.
Просто човек. Да. Само един човек тук. А човек може да бъде разпитан. Човек може да бъде победен.
Спускат се по стълбите и стигат до това, което Филип бе нарекъл „Коридора на смъртта". Тук бе видял десетки стари войници. Всички войни едновременно. Сякаш виртуалното колело на историята се бе разкачило и всички пътници бяха изхвърлени от колата.