Призраци.
Всички все още са тук.
Да, Елън, можеш да ги докоснеш. И тя го прави.
Вратата, която крие червеното пиано, е на по-малко от шест метра. Тук тялото на Филип бе променено, умът му бе променен, животът му бе започнал абсолютно отначало. И все пак изчаква Елън да огледа войниците от миналото, невъзможните мъже от древни епохи, които не гният, които не принадлежат на това място и време, които са били разтърсени от звук, достатъчно силен, за да обезвреди оръжията им, да разкъса халките на времевата верига и да й върне Джийн отново, пък било и само за кратко.
Когато Елън се надига, Филип застава пред вратата, само на сантиметри от дървото.
Поставя дланта си върху нея и бута. Вратата се отваря лесно.
Филип, готов да види пианото, не е подготвен за човека, който седи пред него.
С гръб е към посетителите, ръцете му са повдигнати, готови да засвирят.
Филип предвижда потрошеното тяло на Елън, представя си я сплескана като тялото, което Лавджой бе намерил в пустинята, отваря уста, за да извика СПРИ! но е твърде късно.
Пръстите на мъжа в червено вече се спускат към клавишите… нотите…
…звукът.
60
Но пръстите спират над клавишите и се разнася тракане, като че манекени вампири се надигат от ковчезите в атракционните къщи на духове на остров Макинак.
Филип, задъхан, с протегната напразно ръка, за да защити Елън, чака.
Колкото повече се взира, толкова по-ясно се вижда кой седи на пейката.
Фигурата е много слаба. С перука. Червеното яке и панталоните висят на това тяло.
Филип влиза в стаята.
Над пианото е големият барабан, бялата коза. Микрофоните са подредени като преди, всички са поставени на стойките, насочени са към струните на изправеното пиано. Преди да стигне до фигурата, Филип вижда мумифицираното лице, празните очни ябълки, плоските изсъхнали устни, отразяващи се в металния метроном, който не се движи. Навежда се над раменете на нещото и за кратко оглежда десетте пръста, от които са останали само костите, застинали по средата на движението.
Това, знае той, е другият английски музикант. Приятелят на човека долу.
Елън пристъпва зад него, а зад нея вратата бавно се затваря.
После… пукане. После… глас. И ефектът, който Филип познава прекалено добре.
Статичното електричество от микрофона в апаратната, което не може да сбърка с нищо.
— Ти — казва човекът. — Извлякох те на брега. Предупреждение, както казват. Не изпращайте повече никого.
На десет метра вляво от червеното пиано има стъклена стена и зад нея е човекът в костюм, с фалшиви копита върху смесителния пулт, с толкова високи рога, че почти стигат тавана.
Червеното на униформата му се бие със сребристите въртящи се неща зад него.
Филип никога не е виждал толкова много ролки на едно място; сто, може би дори двеста, въртящи се в унисон, стена от преливащо въртене, способно да поддържа звука вечно.
Козята му брада виси чак до тънките пръсти, стига до кръста му. И огънят в очите му пламти ярко.
— Къде са те? — пита Филип.
Мъжът повдига пръст до устните си. Нокътят на този пръст е пет сантиметра дълъг, мръсен и остър.
— На твое място не бих го направил — казва той. Сочи пианото.
— Къде са те?
В очите на мъжа трепва по-силен пламък, като че ли отразява невидим огън.
— Чудя се какво е това според теб. Чудя се какво виждаш там, в стаята.
Филип поглежда към червеното пиано. После към Елън.
— Това е пиано — казва й той. Но думите му са по-скоро въпрос.
Елън поклаща глава, не. Не, не виждам пиано, Филип.
— Пиано! — възкликва мъжът зад стъклото. — Чудесно! За теб Сътворението започва с пиано. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че подредих костите на моя скъп приятел там пред чисто черно платно, с четка в безплътните му пръсти?
— Къде са те? — пита отново Филип. Този път още по-гневно.
— Никога не знаеш какво ще откриеш, ако продължиш да ровиш — казва мъжът и този път гласът му пука, статика, която стига по-надълбоко от всеки повреден уред. — Знаеш ли, много бащи основатели са били деисти[15]. Според тях Бог е сила, която е създала Вселената и след това принципно се е оттеглила от човешките дела.
Филип се взира в червената боя. Вижда едничка, едва доловима вълна да се носи над инструмента.
— Но — продължава мъжът зад стъклото, — дали някой от тях се е питал… къде е отишъл Той всъщност?
За един кратък миг, колкото да си поеме дъх, на Филип му се струва, че мумифицираният англичанин е поставен на триножник. После, също толкова бързо, той отново седи върху пейката пред пианото.
15
Последовател на деизма (от лат. deus — бог) — религиозно-философско учение, възникнало през XVII–XVIII в., което признава съществуването на Бог и сътворението на света, но само като първопричина, и отрича съществуването му като личност, както и намесата му и контрола му в природните и обществени събития. Деистите обикновено не принадлежат към никоя църква и не изпълняват никакви религиозни практики. — Б. пр.