— Открих Сътворението — казва мъжът. — Заровено в пясъчника за игра на една неумолима сила. Или, кой знае, може би просто вятърът духа небрежно над зъбите на черепа на първия човек. — Кратко хихикане. После: — Посвири ми.
Филип вижда в метронома отражението на Елън, която поклаща глава, Не, не свири за него. Не, не му отговаряй. Не, трябва да напуснем това място. Трябва да напуснем това място, СЕГА.
— Филип — казва тя. И той вижда, че е свалила защитната си маска. — Време е да…
— Посвири ми — повтаря мъжът. — Любопитен съм. — Усмихва се и от бузите му се вдига прах. — Само музикант може да влезе в стая като тази, при тези обстоятелства, и да изсвири нещо на пианото. Ти си музикант, нали?
Филип не отговаря.
— Музикант ли си?!
Елън трепва, когато викът изкривява и разтърсва резониращите струни на пианото.
— Къде са приятелите ми?
Но този път гласът на Филип е по-немощен.
Той вижда собствените си изкривени черти, отразяващи се в стъклото, сякаш срещу него има чудовище, седящо до мъжа в конзолата.
— Трябва да работим в съгласие — казва мъжът, — или изобщо да не работим заедно. За мен е просто прекрасно, че това, което виждаш, е пиано. Изумително е, че въобще виждаме нещо. Чудя се, войниче, дали мозъкът ни не си играе с нас. Чудя се дали не можем да проумеем съществуването на звук без източник и затова си измисляме такъв. Каквото и да е, само да отблъснем чувството за безпомощност и безсмислие, че сме открили звук без първоизточник. А сега ми изсвири песен. Която и да е. И ще ти кажа какво е станало с приятелите ти.
— Къде са…
— Знаеш ли от колко време не съм чувал друга музика освен моята собствена? Знаеш ли как може да повлияе това на човешкото съзнание — да преживее същата мелодия, създадена от четка от конски косми, прокарана по чистото платно? За мен Сътворението започва тук. Когато бях малък, рисувах. Когато си бил малък, ти си свирил. Посвири за мен, войниче музикант. И аз ще ти дам това, което искаш.
— Песента ще те смаже.
Мъжът се разсмива.
— Построих си доста сериозна стая тук. Имах доста време да я направя както трябва.
Филип се приближава до пианото. Тялото на пейката е леко смъкнато и сега вече ясно се виждат тънките въжета, които го държат на място.
— Знаеш ли, че Сътворението надцаква Унищожението? Проста математика. — Мъжът говори бързо. — Чудя се колко време ще ти отнеме, за да го разбереш. Чудя се дали вече си го разбрал.
Филип сяда на пейката. Рамо до рамо с мъртвия англичанин.
Дали мъжът ще му каже къде са приятелите му, ако наистина свири за него? Дали… ако свири… ще оцелее?
В метронома вижда отражението на Елън.
Стената от ролки се върти зад мъжа от другата страна на стъклото.
Мъжът сваля копитестите си крака от конзолата. Навежда се напред, очите му искрят.
В метронома Филип вижда как ръката на Елън потъва в чантата й.
— Лавджой — казва Филип, загледан в клавишите. — Познаваш го.
— Не съвсем. Но определено си струва да го запомни човек. Казвам ти, изобщо не се изненадах да го видя тук. Срещали сме се по време на Втората световна. В лондонска кръчма. Това бе единственият път, когато напуснах това място и се върнах в родината. Взех оборудването, което ползвам сега. Смея да твърдя, че той е единственият, на когото съм казвал какво съм открил тук долу. Единственият войник, на когото доверих откритието си. — Сочи пианото. За него то е платно. Елън, застанала с гръб към дървената врата, си бие инжекция. — Тогава съжалих за това, но как можех да знам колко сериозен съм относно решението си да продължа с тази история? Как може някой да знае доколко е сериозен за нещо, което казва, че ще направи, преди да го направи наистина? — Деликатно потупва главата на микрофона в апаратната. — Философията не се движи със същата скорост, с която се развива технологията. На човек са му нужни четиридесет години, за да осъзнае това, което е осъзнал и баща му за четиридесет години. И по-лошото е, че се съпротивлява на истините, до които баща му е достигнал, преди да ги научи той лично. В същото време технологията не чака. Нужно е само да добавиш ново парче към технологичния пъзел на баща си и машините, оръжията, инструментите стават по-силни. И накрая имаме армия със същата философия като на пещерните хора, но с оръжия, способни да погубят десетки милиарди невинни умове. Разбираш ли? Това, което правя аз, е нещо добро. Връщам ги назад. Открих противодействие на войната. На историята. На грешките, които повтаряме като общества, и на онези, които никога няма да научим сами. — Разсмива се и смехът му е гръмък и щастлив. — Казах на Лавджой какво съм открил. Казах му какво съм преживял тук и какво ще направя, за да го запазя. И пихме заедно. Пихме толкова, колкото може човек да издържи. И аз бях окрилен. От идеята си. От това. — Сочи отново. В метронома отражението на Елън използва втора игла. — Той самият имаше странни идеи. По-зловещи от моите, бих казал. Може би затова си допаднахме. Две военни откачалки. Дадох му нещо за спомен, лента за ръка. Нашият девиз. — Очите му се насълзяват. Елън вече се смъква на пода, облегната на дървената стена. Използва трета игла. — „Всяко добро момче постъпва правилно". Подходяща фраза според мен! На следващата сутрин си помислих, че съм загубил лентата. — Прави пауза, сякаш спомените му са объркани, потънали в кал. — Реши ли какво ще ми изсвириш? Бих се осмелил да предложа Бах. Ще бъде истинска наслада. Но и „Три слепи мишки" ще свърши работа.