Докато семейството вечеряше, бащата на Джоди не проговори, но след като Били Бък взе одеялата си и отиде да спи в обора, Карл Тифлин стъкна огъня в огнището и започна да разправя. Разправи за дивия човек, който тичал гол през полето и имал опашка и уши като на кон, разправи за зайците котки от Моро-кожо7, които скачали по дърветата да ловят птици. Съживи прочутите братя Максуел, които намерили златна жила и така заличили всяка следа от нея, че никога не могли да я намерят отново.
Джоди седеше, подпрял брадичка в ръце; устните му нервно помръдваха и бащата разбра, че детето не слуша много внимателно.
— Не е ли смешно? — попита той. Джоди учтиво се усмихна и каза:
— Да, сър.
Баща му се ядоса и наскърби. Нищо повече не му разправи.
След някое време Джоди взе фенер и слезе към обора. Били Бък беше заспал в сеното, а понито изглеждаше много по-добре, само дето при дишане нещо хъркаше в гърдите му. Джоди постоя малко, като прокарваше пръсти по сплъстената червена козина, после взе фенера и се върна в къщи. Майка му влезе в стаята, когато Джоди беше вече в леглото.
— Имаш ли достатъчно завивки? Зима иде.
— Да, мамо.
— Почини си добре тази нощ. — Поколеба се дали да излезе, застана неуверено и каза: — Понито ще оздравее.
Джоди беше уморен. Скоро заспа и не се събуди до сутринта. Желязото зазвъня и Били Бък дойде от обора, преди Джоди да успее да излезе от къщи.
— Как е? — попита Джоди. Били винаги ядеше лакомо.
— Доста добре. Тази сутрин ще отворя буцата. Тогава ще му стане по-добре.
След закуска Били извади най-хубавия си нож с връх като игла; Дълго време точи блестящото острие на малък камък. Постоянно опитваше върха и острието върху загрубялата става на палеца си, а накрая ги опита върху горната си устна.
На път за обора Джоди забеляза как израства младата трева и стърнището ден след ден все повече и повече се загубва сред новата зелена реколта от прорасляци. Беше студена слънчева утрин.
Щом видя понито, Джоди разбра, че е по-зле. Очите му бяха затворени и слепени от засъхнали гурели. Главата му беше увиснала толкова ниско, че муцуната почти опираше сламената постеля. При всяко вдишване се чуваше дълбок, търпелив стон.
Били повдигна клюмналата глава и резна бързо с ножа. Джоди видя как потече жълта гной. Държа главата, докато Били напои раната със слаб разтвор от карболова киселина.
— Сега ще се почувствува по-добре — успокои го Били. — Тази жълта отрова го е разболяла.
Джоди погледна недоверчиво Били Бък.
— Много е болно!
Били дълго мисли какво да каже. Почти беше готов да подхвърли някое безгрижно успокоение, но навреме се опомни.
— Да, много е болно — каза той най-после. — Виждал съм и по-болни да оздравяват. Ако не хване пневмония, ще го оправим. Стой при него. Ако му стане зле, може да ме повикаш.
След като Били си отиде, Джоди дълго стоя край понито и го гали зад ушите. Но то не поклащаше глава както по-рано, когато беше добре. Хъркането и дишането ставаха все по-глухи.
Дъбълтри Мът погледна в обора с предизвикателно развяваща се опашка и Джоди толкова се разгневи от здравия му вид, че намери на пода твърда, черна буца пръст и внимателно се прицели. Дъбълтри Мът изквича и избяга да лекува наранената си лапа.
Малко по-късно Били Бък се върна и отново приготви торбата за запарване. Джоди чакаше да види дали и този път на понито ще му олекне. Дишането се облекчи малко, но понито не повдигна глава.
Съботният ден не свършваше. Късно следобед Джоди отиде до къщи, донесе постелки и си нагласи постеля в сеното. Не поиска разрешение. От начина, по който майка му го поглеждаше, момчето знаеше, че тя ще му разреши да прави каквото си иска. През нощта остави да свети един фенер, окачен на жица над клетката. Били му беше казал да разтрива от време на време краката на понито.
Към девет часа излезе вятър и започна да вие около обора. На Джоди му се приспа въпреки всички грижи, които го бяха налегнали. Мушна се под одеялата и заспа, но в съня му звучаха стоновете на понито. И пак насън чу някакъв трясък, който не престана, докато го събуди. Джоди скочи и погледна към клетката. Вратата на обора беше разтворена, а понито го нямаше.
Джоди грабна фенера, изтича навън сред бурята и видя как Гебилън се влачи изтощено и как изчезва в тъмнината с клюмнала глава, краката му се движеха едва — някак механично. Когато момчето изтича и го хвана за кичура над челото, понито се остави да го поведе и върне в обора. Стоновете бяха по-силни, а от носа му се разнасяше остро свистене. Джоди не заспа вече. Свистенето при дишането ставаше все по-шумно и по-остро.