Когато Мът изквича, майката на Джоди извика от къщата:
— Джоди! Стига си мъчил кучето, намери си някаква работа.
Джоди се почувствува негодник и затова замери Мът с камък После взе от тераската прашката си и се запъти към храсталаците за да се опита да убие някоя птичка. Биваше я прашката, беше купешки ластици, но макар че доста често бе стрелял с нея по птици, никога нищо не бе улучил. Той мина през зеленчуковата градина, като риташе с босите си палци в праха.
По пътя намери идеален камък за прашка, кръгъл, леко сплескан и достатъчно тежък, за да лети добре. Нагласи го в кожичката на оръжието си и продължи към храсталаците. Очите му се присви ха, устата мърдаше от напрежение; за пръв път през този следобед, Джоди имаше някаква цел. В сянката на храсталаците малките птички бяха много заети, ровеха из окапалите листа, подхвръкваха неспокойно на няколко крачки и отново започваха да ровят. Джоди, обтегна ластиците на прашката и предпазливо започна да се приближава. Един малък дрозд престана да рови, погледна го и се сви готов да литне. Джоди се примъкна по-наблизо, като придвижваше бавно крак след крак. Когато стигна на двадесет фута8, вдигна внимателно прашката и се прицели. Камъкът изфуча; дроздът хвръкна и се натъкна право на него. И малката птичка падна със строшена глава на земята. Джоди изтича и я вдигна.
— Ха така, улучих те — каза той.
Мъртва, птичката изглеждаше много по-малка. Джоди усети някаква едва доловима подла болка в стомаха, затова извади джобното си ножче и отряза главата на птичката. После я изтърбуши и отряза крилата й; накрая захвърли всички парчета в храсталака. Не го беше грижа нито за птичката, нито за живота й, но знаеше какво щяха да кажат възрастните, ако го бяха видели да я убива; беше го срам от онова, което навярно биха помислили за него. Реши да забрави тази случка колкото може по-бързо и никога да не я споменава.
По това време на годината хълмовете бяха засушени и дивата трева беше като злато, но там, където чучурът на извора пълнеше тумбестото корито и където коритото преливаше, имаше ивица прекрасна зелена трева, висока, ароматна и влажна. Джоди пи от обраслото с мъх корито и изми със студената вода кръвта на птичката от ръцете си. След това легна по гръб в тревата и се загледа в кълбестите летни облаци. Като затвори едното си око и наруши перспективата, той ги смъкна надолу — би могъл да протегне ръка и да ги погали. Помогна на лекия вятър да ги тласка по небето; стори му се, че с негова помощ се движеха по-бързо. Той избута един тлъст бял облак чак до билото на планината и неумолимо го изтика оттатък, докато го загуби от погледа си. Джоди се зачуди какво ли виждаше облакът по това време. Седна, за да вижда по-добре големите планини, там където се струпваха на хоризонта, все по-тъмни, по-диви, и завършваха в насечено било, възправено високо на запад. Странни, тайнствени планини; спомни си малкото, което знаеше за тях.
— Какво има от другата страна? — попита веднъж баща си.
— Предполагам, че има още планини. Защо?
— А зад тях?
— Пак планини. Защо?
— Пак планини без край ли?
— А, не. Накрая е океанът. Ами какво има в планините? Само пропасти, храсталаци и скали. Бил ли си някога там?
— Не.
— Ами някой друг бил ли е?
Все ще е бил някой, предполагам. Опасно е, защото има пропасти и какво ли не. Чел съм, че сред планините на окръга Монтери има повече неизследвани места, отколкото където и да е другаде в Съединените щати. — Баща му сякаш се гордееше, че е така.
— А накрая е океанът? …… Накрая е океанът.
— Ами — настоя момчето — помежду? Никой ли не знае какво има?
— О, предполагам, че някои хора знаят. Но там няма нищо! полезно. И водата е малко. Само скали, пропасти и трънаци. Защо?
— Добре би било да се отиде.
— За какво? Там няма нищо.
Джоди знаеше, че там имаше нещо, нещо наистина прекрасно, защото беше неизвестно, нещо потайно и мъгляво. В душата си чувствуваше, че е така.