— Знаеш ли какво има в големите планини? — попита той майка си.
Тя погледна него. а след това към зловещото било и каза:
— Само мечката ще броди, предполагам.
— Каква мечка?
— Онази, дето прехвърлила билото, за да види какво се намира оттатък.
Джоди разпита Били Бък, ратая в ранчото, дали в планините има загубени старинни градове, но Били мислеше като баща му.
— Малко вероятно е — каза Били. — Няма какво да се яде освен ако там живеят хора. които могат да ядат камъни.
Това бяха всички сведения, до които Джоди се добра, и планините му станаха скъпи и страшни. Често си мислеше за многото мили, където се редяха било след било, докато накрая се стига до морето. Когато сутрин върховете розовееха, те сякаш канеха при себе си; а когато вечер слънцето захождаше зад билото и планините ставаха виолетови като отчаянието, тогава Джоди се плашеше от тях; те бяха тогава толкова безлични и далечни, че самата им невъзмутимост представляваше заплаха.
Той обърна глава към източните планини, планини със стопанства из пазвите си и борове по билата. Там живееха хора и по склоновете им са се водили битки с мексиканци! Джоди върна за миг поглед към Големите планини и леко потръпна от контраста. Падината сред хълмовете на родното му ранчо под него беше слънчева и надеждна. Бялата къща блестеше, оборът беше кафяв и топъл. Червените крави по отсрещния хълм пасяха и бавно напредваха на север. Дори тъмният кипарис край спалната барака беше обикновен и надежден. Кокошките ровеха из праха по двора с бързи, валсиращи стъпки.
След това погледът на Джоди бе привлечен от някаква движеща се фигура. Един мъж преваляше бавно хълма по пътя от Салина и се отправяше към къщата. Джоди стана и също тръгна надолу към къщата, защото обичаше да гледа какво става, когато дойде някой. Момчето стигна до къщата, а мъжът едва бе преполовил пътя по хълма; беше тънък, със силно изпънати рамена. Джоди можа да познае, че е стар, само защото петите му удряха по земята с резки движения. Когато наближи, Джоди видя, че е облечен в сини дочени панталони и дреха от същата материя. Носеше груби обувки и стара стетсонова шапка с равна периферия. На рамото му беше преметната пълна, издута на буци торба. Скоро той се дотътри толкова близо, че можеше да се види лицето му. А то беше тъмно като сушено говеждо месо. Върху тъмната кожа над устата се открояваха синкавобели мустаци, а косата, която се подаваше при врата, беше също бяла. Свита и опъната по черепа, кожата очертаваше костите, а не мускулите, от което носът и брадичката изглеждаха заострени и крехки. Очите бяха големи, дълбоки и тъмни, със силно опънати клепачи. Ирисът и зеницата бяха еднакво черни, а останалата част на окото беше кафява. По лицето нямаше никакви бръчки. Старият човек носеше синя дочена дреха, закопчана догоре с медни копчета, както се закопчават всички мъже, които не носят риза. От ръкавите се подаваха силни костеливи китки с костеливи възлести длани, корави като клони на праскова. Ноктите бяха плоски, тъпи и лъскави.
Старецът се приближи към портата и когато се изправи пред Джоди, смъкна торбата от рамото си. Устните му трепнаха леко, а гласът му беше мек, безличен.
— Тука ли живееш?
Джоди се почувствува неудобно. Обърна се, погледна към къщата, обърна се обратно и погледна към обора, където бяха баща му и Били Бък.
— Да — каза той, когато и от двете посоки не дойде никаква помощ.
— Върнах се — каза старецът. — Аз съм Гитано и се върнах. Джоди не можеше да се нагърби с такава отговорност. Обърна се рязко и изтича в къщи за помощ, а мрежестата врата се блъсна зад гърба му. Майка му беше в кухнята, чистеше с фиба запушените дупки на гевгира и хапеше съсредоточено долната си устна.
— Един старец — извика възбудено Джоди. — Един стар туземец, казва, че се е върнал.
Майка му остави гевгира и затъкна фибата зад полицата на умивалника.
— Сега пък какво има? — попита тя търпеливо.
— Навън е дошъл един старец. Хайде излез де.
Е, и какво иска? — Тя развърза престилката и оправи с пръсти косата си.
Не знам. Дойде пеша.
Майка му оправи роклята си и излезе, а Джоди я последва. Гино не бе мръднал.
— Какво има? — попита мисис Тифлин.
Гитано свали старата черна шапка и я задържа с две ръце пред себе си. Повтори:
— Аз съм Гитано и се върнах.
— Върнал си се? Къде си се върнал?
Цялото изпънато тяло на Гитано се наклони леко напред. Дясната му ръка обгърна хълмовете, ливадите по склоновете, планините и се улови пак за шапката.
— Върнах се в ранчото. Тука съм роден, баща ми също.