Гитано стана, сложи си шапката и се приготви да го последва.
Вечерта бе почти настъпила. Застанаха близо до коритото за вода, а конете слизаха от хълмовете на вечерен водопой. Гитано облегна големите си възлести ръце върху най-горната греда на оградата. Пет коня дойдоха и пиха, след това се повъртяха наоколо, откъсваха по някое стръкче от земята или търкаха хълбоци в излъсканите дървета на оградата. Отдавна вече бяха се напили, когато на билото на хълма се появи един стар кон и с мъка тръгна надолу. Зъбите му бяха дълги, пожълтели. Копитата — плоски и заострени като лопати, а ребрата и тазовите кости едва не пробиваха кожата му. Конят докуцука до коритото и пи, като смучеше шумно.
— Това е старият Истър — обясни Джоди. — Това е първият кон, който баща ми е имал. На тридесет години е. — Момчето погледна в старите очи на Гитано за някакъв отговор.
— За нищо не го бива вече — каза Гитано. Бащата на Джоди и Били Бък излязоха от хамбара и се приближиха. — Твърде стар е за работа — додаде Гитано. — Само яде и скоро ще умре.
Карл Тифлин долови последните думи. Ненавиждаше жестокостта си спрямо стария Гитано и затова отново стана жесток.
Срамота е да не се застреля Истър — каза той. — Бихме му спестили много болки и ревматизма. — Погледна тайно Гитано Да види дали не е схванал намека, но големите костеливи ръце не мръднаха и тъмните очи не се отвърнаха от коня. — Старите същества трябва да бъдат избавяни от нещастието си — продължи баЩата на Джоди. — Един изстрел, трясък, силна болка в главата може би — и всичко е свършено. По-добро е от схващането и болните зъби.
Били Бък се намеси.
— И те имат право на почивка, след като са работили цял живот. Може би им е приятно просто да се разхождат.
Карл се вгледа в мършавия кон.
— Сега не можете да си представите как изглеждаше Истър навремето — каза той тихо. — Висока шия, широки гърди, прекрасно тяло. Можеше да прескочи ограда от пет греди, без да се засилва. Когато бях на петнадесет години, с него спечелих едно надбягване. Винаги можех да му взема двеста долара. Не можете да си представите какъв хубавец беше. — Карл спря, защото ненавиждаше мекушавостта. — Но сега трябва да бъде застрелян — каза той.
— Има право на почивка — настоя Били Бък.
Смешна мисъл мина през ума на бащата на Джоди. Той се обърна към Гитано:
— Ако по хълма растеше шунка с яйца, щях да те пусна и тебе да пасеш — каза той. — Но не мога да си позволя да те паса в кухнята си.
Той продължаваше да се смее, когато тръгнаха с Били Бък към къщи.
— За всички ни щеше да е добре, ако по хълма растеше шунка с яйца.
Джоди знаеше, че баща му търси болното място на Гитано. с него често бе правил така. Баща му знаеше много добре къде точно някоя дума може да го нарани.
— Приказва си само — каза Джоди. — Няма намерение да застреля Истър. Обича го. Това е първият кон, който е имал.
Докато стояха там, слънцето потъна зад високите планини ранчото притихна. Откакто настъпи вечерта, Гитано като че ли о почувствува повече у дома си. Издаде някакъв странен остър звук; и протегна едната си ръка над оградата. Старият Истър дойде вдървено при него и Гитано разтърка изтънелия врат под гривата му.
— Харесва ли ви? — попита тихо Джоди.
— Да… само че за нищо не го бива. Край къщата зазвъня триъгълното желязо.
— Викат ни на вечеря — каза Джоди. — Хайде на вечеря. Когато тръгнаха към къщата, Джоди отново забеляза, че тялото на Гитано е изправено като на младеж. Само по резкостта на движенията му и по влаченето на петите можеше да се познае, че е стар.
Пуйките подхвръкваха тежко към най-долните клони на кипари са край бараката. Една тлъста, загладена котка прекоси пътя; устата си носеше толкова голям плъх, че опашката му се влачеше по земята. Пъдпъдъците по хълма все още тръбяха ясния сигнал за водопой.
Джоди и Гитано се приближиха към задния вход, а мисис Тифлин погледна към тях през замрежената врата.
— Хайде побързай, Джоди. Ела да вечеряш, Гитано…
Карл и Били Бък бяха започнали да ядат на дългата маса, покрита с мушама. Джоди седна на стола си, без да го помести, но Гитано остана прав, като държеше шапката си в ръка, докато Карл вдигна поглед и каза:
— Сядай, сядай. Би могъл да си напълниш стомаха, преди да продължиш.
Карл се страхуваше да не се отпусне и да позволи на стареца да остане; затова продължи да си напомня, че подобно нещо е невъзможно.
Гитано сложи шапката си на пода и скромно приседна. Не посегна към храната. Трябваше Карл да му подаде.
— Ето, нахрани се добре.
Гитано ядеше много бавно, режеше месото на парченца и правеше в чинията си топчета от картофеното пюре.