Създалото се положение продължаваше да безпокои Карл Тифлин.
— Нямаш ли роднини по тия места? — попита той. Гитано отговори с известна гордост:
— Зет ми е в Монтери. Имам и братовчеди там.
— Е, тогава можеш да отидеш при тях.
— Роден съм тук — каза Гитано с лек упрек.
Майката на Джоди влезе откъм кухнята с голяма купа пудинг9 от тапиока10.
Карл й подхвърли:
— Разправих ли ти какво му казах? Казах, че ако по хълма растеше шунка с яйца, бих го пуснал да пасе като стария Истър.
Гитано гледаше втренчено и невъзмутимо в чинията си.
— Много неприятно е, че не може да остане — каза мисис Тифлин.
— Хайде, недей започва — каза троснато Карл.
Когато свършиха вечерята, Карл, Били Бък и Джоди отидоха да поседят в гостната, а Гитано, без да промълви дума за сбогуване или благодарност, прекоси кухнята и излезе през задната врата. Джоди седеше и тайно наблюдаваше баща си. Знаеше колко зле се чувствува.
— Тези места са пълни със стари туземци — каза Карл на Били Бък.
— Прекрасни хора са — защити ги Били. — Могат да работят До много по-дълбока старост, отколкото белите. Навремето видях един на сто и пет години и все още можеше да язди кон. Не можеш намери някой бял на годините на Гитано да ти извърви пеша двадесет-тридесет мили.
— О, здрави са, вярно е — съгласи се Карл. — Да не би и ти да го подкрепяш? Слушай, Били — обясни той, — едва смогвам да опазя ранчото от лакомията на италианската банка и без да се хващам да храня още някого. Знаеш, че е така, Били.
— Знам, разбира се — каза Били. — Друго щеше да бъде, ако ти беше богат.
— Така е, пък и не е като да няма роднини, при които да отиде. Има зет и братовчеди в самия Монтери. Защо да се тревожа и за него?
Джоди стоеше кротко, слушаше и му се струваше, че чува благия глас на Гитано с неговото недопускащо възражение: „Но аз съм роден тук.“ Гитано беше загадъчен като планините. Те се разстилаха докъдето поглед стига, а зад последната, опряна в небето верига се простираше огромна непозната страна. И Гитано беше старец, докато човек не го погледнеше в мътните тъмни очи. Но зад тях се криеше нещо неизвестно. Гитано никога не говореше толкова, та да може да се разбере какво се крие в него, в дълбочината на погледа му. Джоди почувствува, че нещо неотразимо го влече към бараката за спане. Докато баща му продължаваше разговора, той се плъзна от стола й излезе тихо, незабелязано през вратата.
Нощта беше тъмна и далечните шумове долитаха съвсем ясно. От пътя зад хълма се чуваха хлопатарите на някакво стадо. Джоди мина опипом през тъмния двор. От прозореца на стаичката в спалната барака се процеждаше светлина. Понеже нощта беше тайнствена, той тихо се доближи до прозореца и надникна. Гитано седеше на люлеещия се стол с гръб към прозореца. Полюляваше дясната си ръка. Джоди бутна вратата и влезе. Гитано подскочи, хвана парче еленова кожа и се опита да покрие нещо в скута си, но кожата отхвръкна. Джоди застана слисан от предмета в ръката на Гитано — тънка, прекрасна рапира със златна дръжка и ефес. Острието приличаше на тънък лъч здрачна светлина. Ефесът беше надупчен и сложно гравиран.
— Какво е това? — попита Джоди.
Гитано само го погледна обидено, взе падналата еленова кожа и решително зави в нея красивото острие. Джоди протегна ръка.
— Не може ли да я видя?
Погледът на Гитано пламна сърдито и той поклати глава.
— Откъде сте я взели? Откъде е?
Сега Гитано го гледаше умислено, като че се колебаеше дали да отговори.
От баща ми е. — А той откъде я е взел? Гитано погледна вързопа от еленова кожа в ръката си.
Не знам.
— Не ви ли е казвал някога?
— Не.
— За какво ви служи?
Гитано го погледна някак изненадано.
— За нищо. Пазя си я.
— Не може ли още един път да я видя?
Старецът отви бавно блестящото острие и позволи на светлината да се плъзне за миг по него. След това отново го зави.
— Върви си сега. Искам да си легна.
Той загаси лампата, още преди Джоди да беше затворил вратата.
Когато се връщаше към къщи, Джоди разбра много по-ясно, отколкото бе разбирал каквото и да е досега, че не бива никому да разправя за рапирата. Би било ужасно да разправи за нея на когото и да било, защото по този начин щеше да срути някаква крехка постройка от истина. Това беше истина, която можеше да бъде разбита чрез споделяне.
По пътя през тъмния двор Джоди се размина с Били Бък.
— Чудеха се къде си — каза Били.
Джоди се вмъкна във всекидневната и баща му се обърна към него.
— Къде беше?
— Отидох да видя дали се е хванал някой плъх в новия капан.
10
Тапиока — зърнесто вещество, получено при нагряване на нишесте от корените на растението касава. — Б. пр.