— Време е да си лягаш — каза баща му.
На сутринта Джоди беше пръв на масата за закуска. След това дойде баща му, а накрая Били Бък. Мисис Тифлин надзърна от кухнята.
— Къде е старецът, Били? — попита тя.
— Предполагам, че е излязъл да се разходи — отвърна Били. Погледнах в стаята му, но го нямаше.
— Може би е тръгнал рано-рано за Монтери — каза Карл. Пътят е доста дълъг.
— Не е — обясни Били. — Торбата му е в малката стая. След закуска Джоди отиде до бараката. Сред слънчевата светлина се стрелкаха мухи. Тази сутрин ранчото изглеждаше необикновено тихо. Щом разбра със сигурност, че никой не го гледа, Джоди влезе в стаичката и надзърна в торбата на Гитано. В нея имаше един чифт памучно бельо, едни дочени панталони и три чифта износени чорапи. В торбата нямаше нищо друго. Джоди се почувствува безкрайно самотен. Тръгна бавно към къщата. Баща му стоеше на прага и говореше с мисис Тифлин.
— Предполагам, че старият Истър най-после е умрял — каза той — Не го видях да слиза с другите коне на водопой.
Късно сутринта Джес Тейлър от планинското ранчо пристигна долу на кон.
— Нали не си продавал старата сива кранта, а Карл?
— Не, разбира се, че не, защо?
— Днес бях излязъл рано сутринта и видях нещо странно. Видях един старец, яхнал стар кон, без седло, само с връв за юзда. Не вървяха по пътя. Пресичаха направо през храсталаците. Мисля, че старият държеше пушка. Във всеки случай видях, че нещо блести в ръката му.
— Това е старият Гитано — каза Карл Тифлин. — Чакай да видя дали не липсва някоя от пушките ми. — Той влезе за малко в къщи. — Не, тука са си. Накъде отиваше, Джес?
— Та тъкмо това е странното. Отиваше право към планините. Карл се изсмя.
— Колкото и да са стари, не престават да крадат — каза той. — Предполагам, че просто е откраднал Истър.
— Искаш ли да тръгнем след него, Карл?
— Не, по дяволите, просто ме отърва от погребването. Чудно ми е откъде е взел пушка. Интересно какво ли ще търси там горе.
Джоди тръгна през зеленчуковата градина към окрайнината на храсталаците. Вглеждаше се изпитателно във възправящите се планини — те се точеха верига след верига, а накрая беше океанът. За миг Джоди помисли, че вижда някакво червено петно да пълзи по най-отдалечената верига. Замисли се за рапирата и за Гитано. Замисли се и за Големите планини. Облъхна го някакъв странен стремеж, толкова силен, че му се прииска да го изплаче. Легна в зелената трева близо до тумбестото корито край храсталаците. Дълго лежа там, кръстосал ръце върху очите си, изпълнен с безпричинна тъга.
III. ОБЕЩАНИЕТО
През един летен следобед малкото момче Джоди вървеше войнствено към родното си ранчо по пътя, заграден и от двете страни с храсталаци. Тласкаше с коляно златистата тенекиена кутия от мас, в която носеше обяда си в училище, и по този начин сполучливо я превръщаше в тъпан; а езикът му, подскачащ отсечено между зъбите, заместваше барабанчетата и понякога дори фанфарите. Малко по-рано другите членове на отряда, който така стегнато бе тръгнал от училище, бяха свили по различните малки каньони11 и поели меките пътища към собствените си домове. Сега Джоди маршируваше привидно сам, вдигаше високо колена и удряше крак; зад него обаче вървеше цяла призрачна армия с големи знамена и саби, мълчалива, но смъртоносна.
Следобедът беше обагрен със зеленина и златото на пролетта. Под разперените дъбови клони растяха бледи високи растения, а тревата по хълмовете беше гладка и гъста. Храсталаците блестяха в нови сребристи листа, дъбовете бяха наметнали златистозелени мантии. Над хълмовете се носеше такъв аромат на зелено, че конете из равните пасища се втурваха в луд галоп и след това спираха в почуда; агнета и дори стари овци подскачаха ненадейно във въздуха, падаха на четирите си крака и продължаваха да пасат; младите, несръчни телета блъскаха главите си една о друга, отдръпваха се и пак се блъскаха.
Когато водената от Джоди мълчалива сива армия преминаваше край тях, животните преставаха да пасат и играят и се заглеждаха в нея.
Внезапно Джоди спря. Сивата армия се закова на място — озадачена и неспокойна. Джоди клекна. За миг дългите разтревожени редици на армията се застояха, а след това с лека тъжна въздишка се понесоха като неуловима сива мъгла и изчезнаха. Джоди бе видял под мърдащата пръст на пътя трънливата корона на един бодлив гущер. Безпощадната му ръка се протегна, хвана бодливия ореол и здраво го задържа въпреки усилията на упоритото животинче. После обърна гущера с бледозлатистото коремче нагоре. Започна да гали нежно с пръст гушката и гърдите му, докато гущерчето се отпусна, затвори очи, изтегна се уморено и заспа.