След някое време момчето отново се спусна надолу по хълма. Кучетата отдавна се бяха отказали от него и се бяха запилели в храсталаците да се забавляват по своему. Джоди се върна през зеленчуковата градина и спря за миг, за да смачка с пета един зелен пъпеш, но не се почувствува по-щастлив. Много добре знаеше, че е лошо да прави подобно нещо. Избута с крак малко пръст, за да прикрие смачкания пъпеш.
Когато се върна в къщи, майка му се наведе над неговите загрубели ръце, за да прегледа пръстите и ноктите му. Нямаше голяма полза да го изпраща чист на училище, защото по пътя можеха да се случат твърде много неща. Тя въздъхна над изпоцапаните попукани пръсти, даде му книгите и закуска и го изпрати на училище. Забеляза, че тази сутрин устата му много мърдаше.
Джоди тръгна на път. Напълни джобовете си с парченца бял кварц, каквито имаше по пътя, и от време на време замеряше някоя птица или заек, който се бавеше твърде дълго на припек. На кръстопътя след моста момчето срещна двама приятели и тримата тръгнаха към училището, като правеха смешни крачки и доста се халосваха. Бяха започнали училище едва преди две седмици. Сред учениците все още цареше дух на непокорство.
Беше четири часа следобед, когато Джоди изкачи хълма и отново погледна към ранчото. Огледа се за ездитните коне, но коралът беше празен. Баща му още не се беше върнал. Джоди се настрои полека-лека за следобедните си задължения. В къщи завари майка си да седи на тераската и да кърпи чорапи.
— В кухнята има две понички за тебе — каза тя. Джоди се вмъкна в кухнята и се върна с пълна уста, а половината от едната поничка вече беше изядена. Майка му го попита какво е научил в училище през деня, но не изслуша задавения му от поничката отговор. Прекъсна го: — Джоди, виж тази вечер добре да напълниш кафеза за дърва. Снощи беше кръстосал дървата и половината беше празен. Тази вечер подреди добре дървата. И, Джоди, някои кокошки снасят на скрито или пък кучетата изяждат яйцата. Потърси из тревата и виж дали няма да намериш някой полог.
Когато излезе и се зае със своите задачи, Джоди все още ядеше. Видя как пъдпъдъците идват и кълват с кокошките, щом им хвърли зърна. Кой знае защо, баща му се гордееше, че идват. Никога не позволяваше да се стреля близо до къщата, да не би пъдпъдъците да избягат.
Когато кафезът за дърва беше напълнен, Джоди взе малокалибрената си пушка и отиде при студения извор в окрайнината на храсталаците. Пи отново и започна да се цели по различни неща — по скали, по летящи птици, по големия черен казан под кипариса, — но не стреля нито веднъж, защото нямаше патрони и нямаше да има, докато не станеше на дванадесет години. Ако баща му го беше видял как се прицелва в къщата, щеше да отложи даването на патрони с още една година. Джоди се сети за това и втори път не насочи пушката надолу по хълма. Две години му стигаха да чака за патрони. За почти всички свои подаръци баща му поставяше; някакви условия и това намаляваше до известна степен цената им.
Това се правеше за добра дисциплина.
Вечерята се забави до тъмно — чакаха завръщането на баща му. Когато най-сетне той влезе заедно с Били Бък, Джоди подуши в дъха им приятната миризма на ракия. Зарадва се скритом, защото когато лъхаше на ракия, баща му разговаряше понякога с него и дори му разправяше какво е вършил в бурните дни на своето детство.