— Смятам, че може, само че ако вземаш големите и корави моркови.
— Морковите поддържат козината в добро състояние — каза той и майка му отново почувствува особен прилив на гордост.
След идването на понито Джоди не чакаше вече железния триъгълник да го вдигне от кревата. Свикна да става, още преди да се е събудила майка му, да навлича дрехите си и да отива безшумно в обора при Гебилън. В сивите тихи утрини, когато земята и храсталаците, постройките и дърветата бяха сребристосиви и черни като на негатив, той се промъкваше към обора покрай заспалите камъни и спящия кипарис. Сънливо се обаждаха пуйките, накацали по дърветата извън обсега на койотите. Полето блестеше със сива, мразовита светлина; следите на зайци и лалугери ясно личаха по росата. Добрите кучета излизаха разрошени и схванати от къщичките си, а гърлата им гъргореха. Долавяха миризмата на Джоди и размахваха вдървени опашки за поздрав. После Дъбълтри Мът с голямата рунтава опашка и Смашър, бъдещият овчар, мързеливо се връщаха в топлите си легла.
За Джоди това бяха странни дни, загадъчно пътешествие, продължение на някакъв сън. Отначало, след като получи понито, той обичаше да се самоизмъчва по пътя с мисълта, че Гебилън няма да бъде в клетката си и което бе по-лошо, че никога не е бил там. А имаше и други прекрасни мъки, които си създаваше сам. Мислеше си как плъховете са прояли и разръфали червеното седло и как мишките са гризали опашката на Гебилън, докато е отъняла и е заприличала на връв. Обикновено, наближавайки обора, момчето се затичваше. Откачаше ръждясалото резе на обора и влизаше вътре. Колкото и тихо да отваряше вратата, Гебилън винаги го гледаше над преградата, цвилеше тихо и ровеше с предния крак, а в очите му светваха едри червени искри като дъбова жарава.
Понякога, когато товарните коне щяха да бъдат използувани през деня, Джоди заварваше Били Бък в обора да ги четка и да им слага такъмите. Били заставаше до него и дълго гледаше Гебилън, а на Джоди разправяше какво ли не за конете. Обясняваше му, че много се страхуват за краката си, та човек трябва постоянно да им повдига краката, да ги милва по копитата и глезените, за да премахне тоя страх. Каза на Джоди, че конете много обичат разговорите. Той трябва през цялото време да говори на понито и да му обяснява всичко. Били не беше сигурен дали конят разбира всичко, което му се говори, но трудно беше да се определи колко разбира, конят никога не се гневи, ако този, когото обича, му обяснява всичко. Били даваше и примери. Знаеше как един кон, полумъртъв от умора, се съвзел, когато му казали, че остава още малко до целта. А знаеше и как друг един кон, схванат от страх, се оправил, щом ездачът му обяснил какво е това, от което се плашел. Докато говореше през тези утрини, Били Бък отрязваше двадесет-тридесет сламки, дълги точно по седем сантиметра, и ги затъкваше в корделата на шапката си. Така че ако през деня му се приискаше да си почопли зъбите или просто да подъвче нещо, трябваше само да посегне за някоя от тях.
Джоди внимателно слушаше, защото знаеше, както и цялата околия, че Били Бък много разбира от коне. Конят на Били беше рошаво индианско пони с глава като чук, но почти винаги печелеше първите награди по изложбите на добитък. Били можеше да хване с ласо някой млад бик, да омотае въжето около рога на седлото и да слезе от коня; а конят сам се справяше с бика, както риболовец с хванатата риба — опъваше въжето, докато бикът паднеше или се предадеше.
Всяка сутрин, след като почистеше и вчешеше понито, Джоди сваляше преградата на клетката и Гебилън се втурваше край него през обора и изскачаше в корала. Там се въртеше в галоп или подскачаше и докосваше земята с изпънати крака. Потръпваше с наострени уши, показваше бялото на очите си и се преструваше на уплашен. Най-после отиваше до коритото на чешмата и потапяше до ноздри муцуната си във водата. Джоди се гордееше, защото знаеше, че по това се преценяват конете. Негодните коне едва докосват водата с устни, но животно с висок дух навира целия си нос и уста във водата, като си оставя само възможност за дишане.
Тогава хлапакът Джоди заставаше да наблюдава понито и виждаше неща, които не бе забелязал у други коне: тънките плъзгащи се мускули на слабините и възлите по задницата, които се движеха като затварящ се юмрук. Джоди бе гледал коне през целия си живот, но никога досега не се бе вглеждал в тях. Сега забелязваше как движението на ушите придава изражение и дори отсенки от изражение на муцуната. Понито говореше с ушите си. Човек можеше да разбере точно какво е отношението на понито към всяко нещо по това, как насочва ушите си. Понякога бяха напрегнати и вирнати, а понякога отпуснати и увиснали. Когато биваше ядосано или уплашено, те се дръпваха назад, а когато биваше разтревожено, любопитно или доволно — щръкваха напред; точното им положение означаваше кое от тези чувства изпитва.