Били Бък удържа на думата си. Рано наесен започна обучението. Най-напред започнаха с оглавника и това беше най-мъчно, за щото беше началото. Джоди държеше морков, говореше му мило, даваше обещания и теглеше въжето. Щом усетеше дърпане, понито запъваше крака като муле. Но скоро се приучи. Джоди се разхождаше из цялото ранчо и го водеше след себе си. Постепенно започна да отпуска въжето, докато понито свикна да върви навсякъде след него и без въже.
След това започна обучението на дълъг повод. Тази работа беше по-бавна. Джоди стоеше в средата на един кръг и държеше дългото въже. Цъкаше с език и понито тръгваше по кръга, а дългото въже го задържаше. Цъкаше отново, за да накара понито да тича тръс и още веднъж — за галоп. Гебилън се носеше шумно наоколо и изпитваше огромно удоволствие. Тогава Джоди извикваше „охоу“ и понито спираше. Не след дълго Гебилън научи много добре всичко. Но в много отношения беше лошо пони. Хапеше Джоди за панталоните и го настъпваше по краката. От време на време свиваше уши и се мъчеше да ритне момчето. Всеки път, когато извършеше някоя от тези пакости, Гебилън се отдръпваше и като че тайно се подсмиваше.
Вечер пред огнището Били Бък плетеше въжето от конски косми. Джоди събираше в торба косми от опашката и сядаше да гледа как Били изработва бавно въжето. Той преплиташе няколко косъма, за да направи връв, после съединяваше две върви в канап, а след това заплиташе няколко канапа, за да направи въже. Готовата част от въжето Били слагаше на пода и го разточваше с крак, за да стане кръгло и кораво.
Работата с дългия повод бързо се усъвършенствуваше. Бащата на Джоди се поразтревожи, когато видя как понито спира и тръгва, тича тръс и галопира.
— Започва да прилича на цирково пони — оплака се той. — Не обичам цирковите коне. Тия номера отнемат достойнството на коня. Цирковият кон прилича донякъде на артист — няма достойнство и характер.
И добави:
— Мисля, че ще е добре по-скоро да го приучиш към седлото. Джоди се втурна към стаята с амунициите. От известно време яздеше седлото върху едно дървено магаре. Всеки път сменяше дължината на стремената и никога не можеше да ги нагласи точно. Понякога, покачен на дървеното магаре в стаята за амуниции, заобиколен от провесени хамути, нашийници и самари, Джоди напускаше пределите на помещението. Сложил пушката напреки на седлото, той виждаше как ливадите хвърчат край него и чуваше тропот на препускащи копита.
…Не беше лесна работа да се оседлае за първи път понито. Гебилън се сгърбваше, изправяше се на задните си крака и хвърляше седлото, преди да е затегнат коланът. Трябваше отново и отново да се слага седлото, докато накрая понито се примири. И самото затягане беше трудно. Ден след ден Джоди притягаше колана все повече, докато най-после понито изобщо престана да обръща внимание на седлото.
След това дойде ред на юздата. Били му обясни, че известно време, докато Гебилън свикне да има нещо в устата си, трябва да се използува сладко коренче.
— Разбира се, можем и насила да го научим на всичко, но тогава няма да стане добър кон. Винаги ще бъде малко подплашен.
Когато му сложиха за първи път юзда, понито мяташе глава и буташе желязото с език, докато от ъглите на устата му потече кръв. Опита се да свали оглавника, като го търкаше в яслата. Въртеше уши, а от страх и раздразнение очите му се зачервиха. Джоди ликуваше, защото знаеше, че само долнопробните коне не се възмущават от обяздката.
При мисълта за първото си сядане върху седлото Джоди трепваше. Понито сигурно щеше да го хвърли. В това нямаше нищо унизително. Унижение щеше да бъде, ако Джоди не станеше веднага и не се метнеше отново на седлото. Понякога сънуваше, че лежи в праха, плаче и не може да се реши отново да възседне понито. Срамът от съня траеше чак до пладне.
Гебилън растеше бързо. Беше загубил вече дългокракия си вид на жребче; гривата му порасна и стана по-черна. От непрестанното четкане и ресане козината му беше гладка и лъскава като оранжево-червен лак. За да не се напукат копитата му, Джоди ги подрязваше и мажеше с мазнина.
Въжето от конски косми беше почти привършено. Бащата на Джоди му даде чифт стари шпори, подви страничните железца, скъси каишките и повдигна верижките, за да му ги пригоди. След това един ден Карл Тифлин каза:
— Понито расте по-бързо, отколкото си мислех. Предполагам, че докъм Празника на благодарността6 ще можеш да го яздиш. Мислиш ли, че ще изтраеш?
6
Денят на благодарността — американски празник за отдаване благодарност към бога, обикновено последният четвъртък на ноември. — Б. пр.