От върха на хълма видя Гебилън застанал умърлушен в корала. Червеникавата му козина беше потъмняла и набраздена от вадички. Понито стоеше с наведена глава, с гръб към дъжда и вятъра. Джоди пристигна тичешком, блъсна вратата на обора и поведе измокреното пони за хамута. Намери някакъв стар чувал и започна да отрива мократа козина, краката и глезените му. Гебилън търпеливо стоеше, но също като вятъра потрепваше на пристъпи.
Като избърса понито, доколкото можа, Джоди отиде в къщи, донесе в обора топла вода и натопи в нея ечемик. Гебилън не беше твърде гладен. Похапваше от топлата попара, но не беше много въодушевен от яденето и все още потреперваше от време на време. От влажния му гръб се вдигаше лека пара.
Когато Били Бък и Карл Тифлин се прибраха в къщи, беше вече мръкнало.
— Щом почна да вали, ние се подслонихме при Бен Херч, а дъждът не ни остави целия следобед — обясни Карл Тифлин. Джоди погледна Били Бък с упрек и Били се почувствува виновен.
— Ти каза, че няма да вали — обвини го Джоди. Били отклони поглед.
— Трудно е да се предскаже по това време на годината — каза той, но извинението беше неубедително. Той нямаше право да греши и знаеше това.
— Понито е мокро, цялото е вир вода.
— Подсуши ли го?
— Разтърках го с чувал и му дадох попарен ечемик. Били кимна одобрително.
— Мислиш ли, че ще настине, Били?
— Малко дъжд на никого не е навредил — увери го Били. Бащата на Джоди се намеси в разговора и каза на момчето с поучителен тон:
— Конят не е галено кученце. — Карл Тифлин мразеше всичко слабо и болнаво, а безпомощността презираше ужасно.
Майката на Джоди сложи на масата поднос с пържоли, варени картофи и варена тиква: парата, която вдигаха, замъгли стаята. Седнаха да ядат. Карл Тифлин все още мърмореше за слабостта, която животни и хора придобиват от много галене.
Били Бък беше гузен, защото бе сбъркал.
— Покри ли го с одеяло? — попита той.
— Не. Не можах да намеря никакво одеяло. Сложих няколко чувала на гърба му.
— Тогава след като се наядем, ще слезем да го завием. — Били се почувствува по-добре. Когато бащата на Джоди отиде край огъня, а майка му започна да мие чиниите, Били намери един фенер и го запали. Двамата с Джоди прегазиха през калта до обора. Оборът беше тъмен, топъл и уютен. Конете още предъвкваха вечерното си сено. — Дръж фенера! — нареди Били. Опипа краката на понито и провери топлината на слабините му. Сложи буза до сивата му муцуна, след това повдигна клепачите му, за да погледне в очите, запретна устните му, за да види венците, и бръкна с пръст в ушите му.
— Не ми изглежда съвсем наред — каза Били. — Ще го разтрия.
Намери някакъв чувал, разтърка силно краката на понито, разтърка гърдите и врата му. Гебилън беше странно бездушен. Търпеливо понасяше разтриването. Накрая Били донесе от стаята за такъмйте едно старо памучно одеяло, хвърли го на гърба на понито и го завърза с канап през шията и гърдите.
— Ето утре заран няма да му има нищо — каза Били. Когато Джоди се прибра в къщи, майка му вдигна глава.
— Късно си лягаш — каза тя. Хвана брадичката му в твърдата си ръка, отмахна чорлавите коси от очите му и каза: — Не се тревожи за понито. Ще се оправи. Били не е по-лош от който да е конски лекар в околията.
Джоди не знаеше, че тя бе разбрала мъката му. Отдръпна се полекичка от нея, приклекна пред огнището и огънят напече корема му. Нагря се добре и отиде да си легне, но мъчно заспа. Събуди се, както му се стори, след много време. Стаята беше тъмна, но прозорецът сивееше като пред зазоряване. Стана, намери панталоните си и затърси крачолите; в това време часовникът в другата стая удари два часа. Джоди остави дрехите и се върна в кревата. Когато се събуди отново, беше вече съвсем светло. За първи път бе проспал звъна на желязото. Скочи, намъкна дрехите си и изхвръкна през вратата, като дозакопчаваше ризата. Майка му го изгледа за миг и продължи тихо да работи. Очите й бяха топли и замислени. От време на време устата й се усмихваше леко, но погледът й изобщо не се промени.