Черво с чар
Джулия Енедерс
Предговор
към българското издание
Всеки лекар се е изправял пред нелеката задача да обясни на достъпен език какво е заболяването на пациента, как се е стигнало до изявата на болестта, какъв е подходът от там нататък. И ако не успее да даде добро образно обяснение на случая, често пациентите се оказват недоразбрали и объркани.
Книгата е великолепен пример за това как една високопарна материя, каквато е медицинската терминология, може да се превърне едновременно в поучително и забавно четиво.
Авторката разкрива пред читателите най-съвременни данни, проучвания и доклади, така че дори и медицинските специалисти да намерят нещо ново. В същото време тя постига сполучливо закачливо изложение на една дискретна и премълчавана тема.
Храносмилателната система и в частност червата бяха обект на задълбочено изучаване в последните години. И колкото повече се задълбаваше, толкова повече изненади изскачаха... че далеч не всичко се изчерпва със смилането на храна. Откри се невероятна връзка на практика с всяка система: черва - мозък, ендокринна система, имунитет и автоимунитет, емоции, сетива...
Здравето на този отдел е неразривно свързано със здравето на целия организъм. И колкото повече човек се отнася с уважение и внимание, толкова повече „радости“ ще жъне.
Пожелавам на всеки, осмелил се да прелисти страниците на „Черво с чар“, да усети чара й, да придобие много полезни знания и умения и затваряйки последната страница, да се погрижи за своята къщичка (тялото) и за тези на своите близки.
Д-р Елена Вучкова Луканова
Предговор
Родена съм с цезарово сечение и не съм кърмена. Това ме прави перфектното дете експонат на чревния свят през XXI век. Ако още тогава знаех повече за червата, щях да се хващам на бас какви болести ще ме сполетят. Първо имах лактозна непоносимост, но никога не си зададох въпроса защо след петата си година изведнъж отново можех да пия мляко. По едно време станах дебела, а после отново слаба. След това дълго време бях добре и изведнъж дойде „раната“.
Когато бях на седемнайсет години, на десния ми крак без видима и ясна причина се появи малка рана. Тя просто не искаше да се излекува и след един месец отидох на лекар. Лекарката не знаеше със сигурност какво може да е това и ми предписа мехлем. След три седмици целият ми крак бе покрит с рани. Скоро след това и двата крака, ръцете и гърбът ми. Понякога се появяваха и на лицето. За щастие, беше зима и всички си мислеха, че имам херпес или рана от охлузване на челото.
Нито един лекар не можеше да ми помогне - предполагаше се, че е невродермит. Питаха ме дали не съм силно стресирана или пък в състояние на душевно неразположение. Кортизонът имаше слаб ефект, но когато го спирах, всичко се връщаше отново. В продължение на една година, и през зимата, и през лятото, носех чорапогащник, за да не се мокрят раните ми през панталона. По едно време се взех в ръце и започнах да се информирам самостоятелно. Случайно попаднах на статия за една много сходна с моята кожна болест. Някакъв мъж я получил след приемане на антибиотици, а аз също бях пила антибиотик преди появата на първата рана.
От този момент започнах да се отнасям към кожата си не като към кожа на болен от кожна болест, а като към кожа на човек с болни черва. Спрях да ям млечни продукти, почти никакъв глутен, приемах различни бактерии и като цяло се хранех по-здравословно. По това време правех някои щури експерименти... ако тогава учех медицина, щях да имам смелост горе-долу за половината. В един момент например в продължение на няколко седмици предозирах цинка и след това с месеци имах много изострено обоняние.
С няколко трика в края на краищата успях на наложа контрол върху болестта си. Преживявах сладостта на успеха и усещах по собственото си тяло, че знанието може да бъде сила. Започнах да следвам медицина.
На едно парти по време на първия семестър седях до момче, което имаше най-лошия дъх, който някога съм помирисвала. Беше крайно нетипична миризма - не острите водородни аромати на по-възрастните стресирани господа или мирисът на сладко-загниващо на ядящите прекалено много захар лели. Бързо се преместих на друго място. На следващия ден той бе мъртъв. Беше се самоубил. В мислите си постоянно се връщах към този случай. Възможно ли е едни болни черва да миришат толкова лошо и може ли подобно заболяване да влияе и върху настроението?
След седмица се престраших да разговарям за предположенията си с моя много добра приятелка. След няколко месеца същата тази приятелка бе повалена от стомашно-чревен грип. Чувстваше се много измъчена и нещастна. Когато се видяхме отново, тя беше на мнение, че в моите тези сигурно има нещо вярно, защото от много време не се била чувствала толкова зле и психически. Това ми даде тласък да се потопя по-дълбоко в тази тематика. Така открих цял изследователски клон, чийто предмет е връзката между червата и мозъка. Това е една много бързо развиваща се област. Преди десет години имаше твърде малко публикации по въпроса, а междувременно се появиха стотици научни статии. Как червата оказват влияние върху здравето и душевното състояние, е една от най-новите изследователски посоки в наше време! Известният американски биохимик Роб Найт казва във вестник Nature, че тя е поне толкова многообещаваща, колкото изследването на стволовете клетки. Бях навлязла в област, която намирах за все по-завладяваща.