По време на дъвченето в играта влиза езикът. Той се държи като треньор. Когато частички от тортата страхливо се крият далеч от шумотевицата на дъвкателния процес, езикът отново ги вкарва в играта. Когато пюрето стане достатъчно рядко, то вече е готово за преглъщане. Езикът грабва около 20 милилитра тортена каша и я избутва към небцето, завесата към хранопровода. Работи като електрически ключ: ако натиснем с език, стартира програмата за преглъщане. Устата се затваря, защото всяко вдишване пречи. След това тортената каша се избутва много назад в гърлото - на сцената и старт.
Гърло
Мекото небце и горният гълтач (фаринкс) са две формации, които триумфално затварят последните изходи на носа. Това движение е толкова силно, че го чуваме чак зад ъгъла в коридора: в ушите си усещаме леко пукане. Гласните струни не бива повече да говорят и се затварят. Епиглотисът се издига величествено като диригент (може да се опипа на шията) и цялата основа на устата се снишава - под гръмкото ръкопляскане на слюнката една силна вълна избутва тортата към хранопровода.
Хранопровод
На тортената каша са й нужни около 5 до 10 секунди, за да измине този път. При преглъщане хранопроводът се движи като мексиканска вълна. Когато кашата пристигне, хранопроводът се разгръща, за да я пропусне, и отново се затваря след нея. По този начин нищо не може да се върне обратно.
Процесът протича толкова автоматично, че можем да преглъщаме и в стойка на ръце. Нашата торта грациозно се извива през торса, без да се съобразява с гравитацията. Брейкденсърите биха нарекли това движение змията или червея, медиците го наричат пропулсивна перисталтика. Първата трета на хранопровода е заобиколена от набраздена мускулатура - затова все още съзнателно усещаме тортата, когато изминава първата част от пътя си. Безсъзнателният вътрешен свят започва зад малката кухина, която напипваме най-отгоре на гръдната кост. От тази точка нататък хранопроводът вече е изграден от гладка мускулатура.
Долният край на хранопровода се затваря от пръстеновиден мускул. Когато получи сигнал от гълтащото движение, за осем весели секунди той се отпуска. По този начин хранопроводът се отваря към стомаха и тортата може безпроблемно да цопне вътре. След това мускулът отново се затваря, докато горе в гърлото си поемем дъх.
Пътят от устата до стомаха е първият акт - той изисква максимална концентрация и добра работа в екип. Съзнателната периферна и безсъзнателната автономна (вегетативна) нервна система са длъжни да работят заедно. А тази съвместна игра трябва много добре да бъде отрепетирана. Още като бебета в майчината утроба започваме да упражняваме гълтането - колебливо преглъщаме до половин литър околоплодна течност всеки ден. Ако стане така, че нещо се обърка, не е беда - тъй като сме изцяло в течност, а и дробовете ни също са пълни с нея, въобще не се получава преглъщане в класическия смисъл на думата.
Като възрастни всеки ден преглъщаме около 600 до 2000 пъти. При това привеждаме в движение над 20 мускулни двойки - и в повечето случаи всичко е точно. С възрастта обаче все по-често ни се случва да се задавим: координиращите мускули невинаги реагират достатъчно точно, горният фаринкс не следи толкова прецизно часовника или пък на диригента епиглотис му трябва бастун, за да се изправи. В такива моменти тупането по гърба изразява добронамереност, но ненужно стряска поостарелите действащи лица в гърлото. Преди да се стигне до прекалено честа съсипваща кашлица, е по-добре да се отиде навреме при логопед и да не се дава мира на преглъщащата войска.
Стомах
Стомахът е способен на повече движения, отколкото много хора си мислят. Малко преди тортата да цопне в стомаха, той се отпуска, а докато в него пада храна, се разтяга все повече и повече и прави място за всички желаещи. Един килограм торта с обем на кутия мляко спокойно пасва на разширяващия се с нея стомах, полюшващ се като люлка тип „Холивуд“. Емоции като страх или стрес може да затруднят разтягането на гладката стомашна мускулатура - тогава бързо се чувстваме сити или след поемане на малко храна ни става лошо.
Пристигне ли тортата, стомашните стени учестяват движенията си както краката на бегач, който се загрява преди старт, и - бам! - храната се набутва в него. В красива дъга тортата лети срещу стомашната стена, отскача от нея и цопва обратно. Медиците наричат това ретропулсия, а по-големите братя и сестри - „Да видим колко далеч можеш да отлетиш“. Резултатът от засилването и оттласкването е типичен звук като при гаргара - ако допрем ухо до най-горната част на нечий корем (в малкия триъгълник, където отдясно и отляво се засрещат ребрата). Когато стомахът започне безгрижно да се люлее, това стимулира целия храносмилателен маркуч да се движи. Тогава и червото прокарва своето съдържание напред и отваря място за новото. Затова след обилно ядене много скоро ни се дохожда до тоалетна.