В света на стомаха едно парче торта може изумително красиво да премине през сцената. В продължение на два часа стомахът ще се полюшва заедно с него и едновременно с това ще разделя парчетата на малки частици. Голяма част от тях са по-малки от 0,2 милиметра. Въпреки че са толкова дребни, тези трохички не се размазват по стената, а се плъзват през малко мускулно отворче в края на стомаха. Тази дупчица е следващият сфинктер - пилорът, портиерът на стомаха. Той охранява изхода на стомаха и входа към тънкото черво.
Обикновени въглехидрати, като блатове за торти, ориз или макарони, бързо биват предадени на тънкото черво. Там те се храносмилат и скоро взимат в ръцете си грижата за увеличаването на кръвната захар. Портиерът задържа протеините и мазнините значително по-дълго време в стомаха. Парче стек се люлее с удоволствие цели шест часа, преди цялото да стигне до тънкото черво. Затова след ядене на месо или мазни пържении ни се похапва нещо сладко за десерт: нашата кръвна захар не иска толкова дълго да чака храната - десертът й дава малко кръвно-захарен аванс. Храни, богати на въглехидрати, бързо ни утоляват, но не ни държат толкова дълго сити както протеините или мазнините.
Тънко черво
Когато първите минизалъчета пристигнат в тънкото черво, се случва същинското храносмилане. Шарената тортена каша почти напълно изчезва в стените по пътя си през тръбата - малко като Хари Потър на Перон 9 3/4. Тънкото черво решително се захваща с тортата. То меси кашата на едно място, кълца я във всички посоки, движи се в нея напред-назад чрез своите власинки и омесена я избутва мощно напред. Под микроскоп ясно се вижда как дори и най-малките чревни власинки помагат! Те се движат нагоре-надолу като малки мачкащи крачета. Просто всичко е в движение.
Без значение какво върши, тънкото ни черво се придържа към едно основно правило: „Напред и все напред!“. Затова съществува така нареченият перисталтичен рефлекс. Първооткривателят на този механизъм е изолирал една част от червото, вкарал е въздух през тръбичка в него - и червото „общително“ го е издухало обратно. Ето защо много лекари препоръчват богати на фибри храни за „оживено“ храносмилане: нехраносмилаеми баластни вещества се притискат към чревната стена, а тя от своя страна отговаря със заинтересован обратен натиск. Тази чревна гимнастика се грижи храната да премине по-лесно и да остане еластична.
Ако тортената каша беше по-внимателна, може би щеше да чуе и едно „хопа-хоп“. В тънкото черво има твърде много определящи темпото клетки. Тези клетки излъчват слаби електрически импулси. За нашите чревни мускули това е все едно някой да им подвиква „хопа!“... и пак „хопа!“. Така мускулът не се отклонява, а „хопва“ малко назад като при танцуването в ритъма на музиката в дискотеката. Тортата, по-точно това, което е останало от нея, целенасочено бива изтласкана напред.
Нашето тънко черво е най-трудолюбивата част от храносмилателната тръба и е изключително съвестно в работата си. В много крайни случаи то не позволява на някой храносмилателен проект да напредне: при повръщането. Тогава тънкото черво е много прагматично. То не влага труд в неща, които не биха ни се отразили добре. Връща ги безформено нехраносмлени назад.
Сега тортата, освен определени остатъци от нея, е изчезнала в кръвта. Всъщност бихме могли да я проследим в дебелото черво, но в такъв случай ще пропуснем труда на едно мистериозно създание, което е звуково доловимо, но в повечето случаи остава недоразбрано. Това наистина е жалко, така че нека останем още малко тук.
В стомаха и в тънкото черво след храносмилането се размотават само груби остатъци: например несдъвкана царевица, устойчиви на стомашен сок таблетки, оцелели бактерии от храната или случайно глътната дъвка. Нашето тънко черво обича чистотата. То принадлежи към съществата, които след пищно ядене веднага започват да чистят кухнята. Ако два часа след храносмилането посетим тънкото черво, ще намерим всичко да блести от чистота и няма да усетим почти никаква миризма.
Един час след като е смляло нещото, тънкото черво започва да се чисти. В учебниците този процес се нарича „миграционен моторен комплекс“. При това стомашният портиер колегиално отваря портите и избутва остатъците към тънкото черво. То от своя страна поема работата и произвежда силна вълна, която помита всичко след себе си. Наблюдавано с камера, това изглежда толкова неизбежно трогателно, че дори сухари като учените, занимаващи се с природни науки, определят моторния комплекс като малък домашен помощник.