Когато понякога някой от нас седи и си мисли: „На никого не му пука за мен“, сърцето му вече е изкарало седемнайсетхилядната си двайсет и четири часова смяна и би имало пълното право при подобни мисли да се чувства малко повече от невъзмутимо.
Ако можехме да видим отвъд това, което е видимо, щяхме да наблюдаваме как куп клетки в коремите на жените се превръщат в човешки същества. И веднага бихме разбрали, че се развиваме, грубо казано, от три „маркуча“. Първият маркуч минава през нас и се завързва на възел в средата. Това е нашата кръвоносна система, от която се поражда сърцето като централен възел от съдове. Вторият маркуч се формира почти паралелно на гърба ни, образува мехур, който отива в най-горната част на тялото и си остава там. Това е нашата нервна система - гръбначният мозък и главният мозък, откъдето към цялото тяло израстват нерви. Третият маркуч преминава през нас от горе надолу. Това е чревната тръба.
Чревната тръба оформя света на нашите вътрешности. Тя образува пъпки, които набъбват и се издават все повече и повече наляво и надясно. Тези пъпки по-късно стават нашите дробове. Съвсем малко по-надолу чревната тръба се прегъва на две, отново се издува и образува черния дроб. Тя също така изгражда жлъчния мехур и панкреаса. Маркучът обаче започва да става все по-изобретателен и да измисля всякакви трикове. Той участва в прецизната работа по изграждането на устата, образува хранопровод, който може да танцува брейк, и оформя малка стомашна торбичка, за да можем да задържаме яденето няколко часа. Най-накрая чревната тръба създава своя шедьовър, на който всъщност е кръстена: червото.
Двата шедьовъра на другите два маркуча - сърцето и мозъкът - се радват на висок престиж. Сърцето се смята за жизненоважно, защото помпа кръв през тялото, мозъкът е обект на възхищение, защото всяка секунда си измисля удивителни мисловни творения. Червото обаче, така смятат повечето от нас, през това време най-много да ходи един път до клозета. Иначе май си виси най-спокойно в корема или пръцка от време на време. Някакви особени негови способности не са ни известни. Но всъщност ние доста го подценяваме - честно казано, не само го подценяваме, ами често се и срамуваме от него. Черво за срам!
Надяваме се тази книга да промени това отношение. Ще се опитаме - нещо, което го можем чудесно чрез книгите - да създадем истинска конкуренция на видимия свят: Дърветата не са лъжици! И червото има много чар!
Как става акането?
И защо си струва да зададем този въпрос
Един ден моят съквартирант влезе в кухнята и ми каза: „Джулия, ти нали учиш медицина - как става акането?“. Със сигурност не би било добра идея да започна мемоарите си точно с това изречение, но въпросът промени много неща за мен. Отидох в стаята си, седнах на земята и прерових три различни книги. Когато намерих отговора, бях изумена. Нещо толкова всекидневно се оказа много по-умно и по-впечатляващо, отколкото някога съм си представяла.
Нашето ходене до клозета е майсторско постижение - две нервни системи работят съвестно, за да изхвърлят по възможност най-дискретно и най-хигиенично отпадъците ни. Никое друго животно не върши тази работа толкова образцово и спретнато като нас. За целта тялото ни е създало многобройни устройства и хитрости. Да започнем с техническата прецизност на механизмите за затваряне. Почти всеки познава външния сфинктер, който можем да свиваме и отпускаме целенасочено. Има обаче и друг, много подобен сфинктер, на няколко сантиметра от него - само че него не можем да управляваме съзнателно.
Всеки от двата сфинктера застъпва интересите на отделна нервна система. Външният сфинктер е верен сътрудник на нашето съзнание. Ако мозъкът ни намира за неуместно да ходим до тоалетната точно в този момент, то външният сфинктер слуша съзнанието и е толкова стегнат, колкото му е отредено да бъде. Вътрешният сфинктер е представителят на нашия безсъзнателен вътрешен свят. Дали на леля Берта й харесва, или не й харесва да пръцка, това него не го интересува. Интересува го само и единствено дали отвътре се чувстваме добре. Напъва ли ни да пръцкаме? Вътрешният сфинктер иска да освободи тялото ни от всичко досадно. Ако останеше на него, леля Берта щеше да пръцка по-често. Важното е в живота на вътрешностите всичко да е уютно и нищо да не ни присвива.
Тези два сфинктера трябва да работят в екип. Когато храносмилателните отпадъци стигнат до вътрешния сфинктер, неговият рефлекс е да се отвори. Той обаче не пуска всичко към външния си колега сфинктер, а първо само една хапка за проба. В пространството между вътрешния и външния сфинктер има много рецептори. Те анализират доставения продукт според това дали е твърд, или газообразен и изпращат информацията си нагоре към мозъка. В този момент мозъкът отбелязва: „Трябва да отида до тоалетната!“.